Най-старият каза просто:
— Имението Молили е на уелска земя и откак аз съм на тоя свят, по уелско право на два пъти са се водили дела, свързани с него, макар че бе собственост на англичани. Истина е, че имаше и други дела, гледани в английски съд и решавани според английския закон, но самият Жерваз Бонел на два пъти идва в този съд и се жалва по уелския закон. По моему уелският закон никога не е губил своята сила в която и да е част на тази земя и независимо от това, чия собственост е, тя спада към областта Кънлейт.
— И ние тъй мислим — каза вторият от старейшините.
— На едно мнение ли сте всички? — попита съдията.
— Да.
— Има ли тук някой, който ще каже друго нещо?
Станаха няколко човека, които също подкрепиха ищеца. Единият си спомни, че е бил страна в спор с Бонел последния път, когато делото било за някакъв загубен добитък. Делото му било гледано в същия този съд от други съдии, но сред тях и един от сегашните. Посоченият съдия си спомни случая, без нужда да бъде подсещан повече.
— Съдът приема свидетелските показания на съседите — каза главният съдия, след като потърси мнението на останалите с поглед и кимване. — Няма спор, че въпросната земя се намира в Уелс, и всеки ищец, който предяви иск за нея, се подчинява на уелския закон. Продължавай!
— А по втория въпрос — каза Майриг и навлажни устни, пресъхнали от напрежение — аз заявявам, че съм син на Жерваз Бонел, негов единствен син и единствено дете. Моля онези, които ме познават от люлката, да дадат показания за моите родители и нека всеки тук, който знае истината, да се изкаже в моя подкрепа.
Този път много от присъстващите в църквата станаха един след друг, за да потвърдят: Майриг, син на Ангарад, дъщеря на Айфор ап Морган, бил роден в имението Молили, където неговата майка била слугиня и всички знаели още преди раждането му, че е забременяла от господаря си. Това никога не е било тайна. Впоследствие Бонел хранил и подслонявал момчето.
— Тук изниква една трудност — каза главният съдия. — Не е достатъчно всички да казват, че един мъж е бащата, защото пак може да не е баща. Дори да е издържал детето, това не значи само по себе си, че то е негово. Трябва да се докаже, че самият баща с признал детето за свое. Това е потвърждението, което родът изисква, за да бъдат предоставени на един младеж всички права, това е и потвърждението, необходимо преди наследяването на някаква собственост.
— Няма никаква трудност — заяви Майриг гордо и извади от пазвата си един навит пергамент. — Ако съдът желае да прегледа това, ще види, че в този договор, когато се учех на занаят, Жерваз Бонел ме е нарекъл свой син и е сложил отдолу собствения си печат — той излезе отпред и подаде пергамента на писаря, който го разви и го прочете внимателно.
— Така е, както казва. Това е договор между Мартин Белкот, майстор дърводелец от Шрусбъри, и Жерваз Бонел за един младеж на име Майриг, който да бъде обучен на дърводелство и дърворезба. Платено е и му е отпусната издръжка. Печатът е в ред, младокът е посочен като „моя син“. Няма никакво съмнение, той е бил признат от своя баща.
Майриг пое дълбоко въздух и застина в очакване. Съдиите се съвещаваха полугласно със сериозни лица.
— Съгласни сме — заяви председателстващият, — че доказателството е неоспоримо, че ти си онзи, който казваш, че си, и имаш право да предявиш иск за земята. Но се знае, че е съществувал договор, който не е бил изпълнен, имотът да бъде предаден на манастира в Шрусбъри, и въз основа на това още преди злочестата смърт на човека манастирът прати в къщата управител, който пое грижата за имението. При тези обстоятелства един иск от страна на законно признат син е с изключителна правна тежест, но предвид усложненията трябва да бъде придвижен по законен ред. Има и английски сюзерен, който трябва да се вземе предвид, а също и евентуални искове, които манастирът би могъл да предяви по силата на това, че въпреки неподписания договор Бонел е заявил недвусмислено своята воля. Ще трябва да заведеш дело за собственост, затова те съветваме незабавно да си наемеш адвокат.
— Моите уважения — каза Майриг, още по-блед, с по-бляскави от всякога очи и отпуснати до тялото ръце със стиснати юмруци, сякаш вече бе напълнил шепи с лелеяната земя, — но в уелския закон има едно условие, според което аз мога да придобия собственост още сега, преди гледането на делото. Единствено синът има право на това, а аз съм син на този човек, който вече не е между живите. Позовавам се на „додадънхъд“, неотменимото синовно право, правото да приема огнището на своя баща. Дайте ми съгласието на този съд, за да отида с тези старейшини, които подкрепят моя иск, и да вляза в къщата, която ми принадлежи по право.