— Сигурно е ужасно да го вдигате от нара само за миропомазването — каза съчувствено Кадфел.
— Кожа и кости е, направо скелет. С голяма мъка го предумваме да хапне нещо. Съхне като лист.
— Ако се случи да ти потрябва още един помощник, за да го повдигнеш, изпрати някой брат да ме повика. Тук съм, на разположение. Ето ти мехлема. Мисля, че стана по-добър от предишния, сложил съм му повече от богородичната риза.
Брат Едмънд прибра стъклениците в торбата си и се замисли дали нямаше нужда от още нещо, като почесваше острата си брадичка. Мразовитият полъх, който неочаквано нахлу откъм вратата, ги накара рязко да извърнат глава и младежът, който бе открехнал едва-едва, побърза да сведе смутено очи.
— Затвори вратата, момче — каза Кадфел и потръпна.
Покорен глас побърза да отвърне:
— Прощавайте, отче! Ще изчакам, докато се освободите.
И вратата тръгна да се затваря, закривайки едно слабо мургаво и болезнено мрачно лице.
— Не, не — каза развеселен Кадфел, — нямах това предвид. Влизай на топло и затвори вратата, че от проклетия вятър мангалът веднага запуши. Влез, ей сега ще ти обърна внимание, само нашият брат енфермериенът да вземе каквото му е нужно.
Вратата се отвори само колкото слабият момък да се вмъкне странишком. После той припряно затвори и безмълвно притисна гръб о нея, за да изчака незабележимо и безшумно, ала очите му се разшириха от смайване и любопитство при вида на поклащащите се от течението снопчета уханни билки, на пейките и полиците, отрупани с гърнета и стъкленици, скътали в себе си тайнствените дарове на лятото.
— А, сетих се! — възкликна брат Едмънд. — Брат Рийс непрекъснато се оплаква от прищраквания и болки в раменете и гърба, много трудно се движи и съм го виждал да се сепва от внезапни остри прорязвания. Ти имаше едно масло, което миналия път му помогна.
— Имам, само чакай да намеря в какво да ти налея от него.
Кадфел вдигна една голяма стъкленица от ниската пейка, на която седеше, след което затършува по лавиците и намери едно малко шише от матово стъкло. Внимателно отпуши двете и започна да прелива тъмно гъсто масло със силна, остра миризма. После обви долната част на дървената запушалка с парче лен, а с друго парцалче грижливо избърса гърлата. Накрая пусна парцалчето в малкия мангал, върху който тихо къкреше гърненце от огнеупорна глина.
— Това ще го облекчи, особено ако намерите някой със здрави, силни пръсти, за да втрие добре маслото в ставите му. Но бъди внимателен, Едмънд, не бива изобщо да се доближава до устата. Измивай си ръцете добре всеки път, след като го използваш, и гледай, който го докосне, да прави същото. Много е полезно за мазане, но ако се поеме вътрешно, става страшно. И не го полагайте, където има драскотина, рана или пукнатина на кожата. Силно е!
— Чак толкова опасно ли е? От какво е? — попита с любопитство брат Едмънд, като въртеше стъкленицата в ръка, наблюдавайки как капките гъста лепкава течност бавно се стичат по стъклото.
— Предимно от корен на вълче биле в масло от синапено и ленено семе. Изключително отровно, ако се погълне. Съвсем малка доза е смъртоносна. Но прави чудеса с проскърцващите стари стави. След като се втрие добре, нашият брат ще почувства щипеща топлина. После болката ще се облекчи и състоянието му доста ще се подобри. Това ли е всичко? Ако искаш, мога още сега да дойда и сам да го разтрия с мехлема. Трябва наистина да се мачка яко.
— Знам, че имаш железни пръсти — каза брат Едмънд, докато прибираше шишетата в торбата. — Веднъж, като ги изпробба на мен, мислех, че ще ме натрошиш целия, но, вярно си е, на другия ден ми беше много по-добре. Ела наистина, ако имаш време, той много ще се зарадва да те види. Напоследък се чуди защо вече не познава почти никого от по-младите братя. Теб обаче не е забравил.
— Помни всеки, който говори уелски — каза скромно Кадфел. — Връща се към детството си както всички стари хора.
Брат Едмънд взе торбата и тръгна да си върви. Слабият момък, станал целият очи и уши, се дръпна и вежливо му отвори вратата. Енфермериенът благодари с усмивка и си тръгна, след което младежът отново затвори зад гърба му. Не беше чак толкова мършав. Стърчеше малко над широкоплещестия набит Кадфел, имаше изправена стойка и гъвкави движения. Ала бе някак сух и постоянно нащрек. Във всеки негов жест се чувстваше неопитомена, животинска зоркост. Косата му бе гъста, светлокестенява и разчорлена от вятъра навън, а добре поддържаната руса брада подчертаваше хищната суровост на изпито лице с ястребови черти. Големите ясносини очи, които излъчваха будна мисъл и блестяха предупредително, като копия се вдигнаха за миг към Кадфел. После дръзкият непоколебим поглед се сведе надолу.