В полупразната църква настъпи тягостно мълчание. Старците се спогледаха безпомощно и дори не понечиха да се присъединят към хайката. Тримата съдии се съвещаваха тихо и напрегнато. Кадфел стоеше клюмнал от изтощение, което сякаш го бе лишило от енергия и мисъл, но накрая пое дълбоко въздух и вдигна поглед.
— Това не е признание, нито пък е имало официално обвинение или какъвто и да било иск, предявен срещу него. Но е достатъчно доказателство за невинността на едно момче, което сега е в тъмницата на Шрусбъри като заподозрян в същото престъпление. Нека кажа онова, което може и трябва да се каже за Майриг: той не знаеше, че Едуин Гърни е заловен, сигурен съм в това.
— Сега не ни остава никакъв избор, освен да го преследваме — каза главният съдия. — Но, разбира се, записът от този съд ще бъде изпратен най-любезно на наместника в замъка Шрусбъри, и то незабавно. Това удовлетворява ли ви?
— Напълно. Изпратете също, ако обичате, шишето, за което ще даде свидетелски показания един послушник на име Марк, тъй като той именно го намери. Изпратете всичко на Хю Берингар, заместника на Гилбърт Прескот, който изпълнява неговата длъжност в момента, и имайте добрината да предадете записа единствено на него. Иска ми се да си тръгна, но все още имам работа, която ме задържа тук.
— Ще е нужно известно време, докато нашите писари подготвят необходимите преписи и ги заверят. Но записът ще бъде доставен най-късно утре вечер. Мисля, че вашият затворник вече няма от какво да се страхува.
Брат Кадфел благодари, излезе от църквата и се озова насред градеца, гъмжащ от разстроени съседи, които горчиво поклащаха глава. Вестта за току-що разигралите се събития вече се беше разнесла и сигурно прехвърляше хълмовете чак до другия край на Кънлейт, но дори мълвата не се носеше толкова бързо, колкото Майриг, защото през този ден никой повече не го видя. Кадфел изведе коня си от конюшнята, възседна го и потегли. Умората, която го бе налегнала, сега бавно преминаваше в отчаяна горчивина, а тя от своя страна — в мрачно, но изпълнено с признателност спокойствие. Той яздеше по обратния път съвсем бавно, защото имаше нужда да размисли, но най-вече — да даде възможност на някой друг да размисли, и то спешно. Подмина къщата на имението Молили с един-единствен печален поглед. Историята нямаше да свърши тук. Прекрасно си даваше сметка, че краят все още предстоеше.
— Навреме си идваш, братко — рече Саймън, докато стъкмяваше мангала с още цепеници за вечерта. — Каквато и да е била работата ти, вярвам, че Господ ти е помогнал.
— Така си беше — отвърна Кадфел. — А сега е твой ред да си починеш и да оставиш другата работа на мен. Прибрах коня в обора, почистих го и го нахраних. Не е изтощен, защото не го напрягах. След вечеря ще имам време да затворя курника и да се погрижа за кравата, както и достатъчно светлина, за да вкарам бременните овце в хамбара, защото ми се струва, че тази нощ ще стегне мраз. Странно, денят тук на тези хълмове е с половин час по-дълъг, отколкото в града.
— Твоите уелски очи, братко, просто възвръщат нормалното си зрение. Малко са нощите тук, в които човек не би могъл спокойно да прекоси дори планинските тресавища, ако познава добре тези места. Само в гората винаги е много тъмно. Веднъж разговарях с един брат, който идваше от север, едно червенокосо мъжище, което говореше такъв език, че едва го разбирах… шотландец. Та той рече, че в неговата далечна страна имало нощи, когато слънцето, едва що заходило, пак изгрявало от другата страна на небето и човек спокойно си виждал пътя, защото винаги било светло. Но аз не знам дали не си измисляше — с копнеж заключи брат Саймън. — Никога не съм ходил по-далеч от Честър.
Брат Кадфел се въздържа да му спомене за собствените си пътувания, за които сега си спомняше с невероятното задоволство на човек, намерил най-сетне покой. В интерес на истината той се бе наслаждавал на бурите не по-малко, отколкото на покоя, ако неговото изобщо някога би могло да се нарече покой. И двете си имаха своето време и място.