Една ръка го сграбчи изотзад и притисна неговите към тялото му. Той не направи никакъв опит да се дръпне или да окаже съпротива.
— Когато ме съсипа, отче — прозвуча в ухото му дрезгав задъхан глас, — нима си помисли, че ще замина сам за царството на мрака?
— Очаквах те, Майриг — отвърна брат Кадфел тихо. — Затвори вратата! Спокойно, няма да помръдна. Не ни трябват свидетели.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Не — потвърди гласът в ухото му, приглушен и яростен, — никакви свидетели. Имам работа само с теб, отче, и то съвсем кратка — но ръката го пусна и след миг тежките врати с глухо затръшване скриха късчето небе, на което от зазидания тук вътре мрак звездите изглеждаха двойно по-големи и ярки.
Кадфел стоеше неподвижен. Дочу лекото търкане на плат о дърво, когато Майриг се облегна на затворената врата с разперени ръие и задиша дълбоко, за да вдъхне аромата на мига и да предвкуси своето отмъщение. Жертвата му нямаше изход, той знаеше, че монахът няма да смее да пристъпи.
— Ти ме заклейми като убиеи, защо аз сега да се въздържам от убийство? Съсипа ме, опозори ме, превърна ме в срамно петно за моя род, лиши ме от свещеното ми право, моята земя, честното ми име, от всичко, заради което съществуването ми си струваше да се нарече живот, и сега за възмездие аз ще отнема твоя. Оттук насетне не мога да живея, дори не мога да умра, ако не те затрия, отче Кадфел.
Странно как назоваването на жертвата по име промени всичко, дори създаде някаква невидима връзка, като пръв лъч светлина в мрака. Следващите можеха само да ускорят промяната.
— Както си застанал там до вратата — рече Кадфел делово, — протегни ръка и ще напипаш светилник, а на друг пирон виси кожена торбичка с кремък, огниво и прахан. Все пак няма да е зле да се виждаме един друг. Внимавай с искрите, нали нямаш нищо против овцете ни, а и един пожар ще докара тук много хора. Има и рафтче, на което да поставиш светилника.
— А ти в това време ще се опиташ да спасиш своя жалък живот… зная!
— Няма да помръдна — възрази брат Кадфел невъзмутимо. — Защо според теб настоях сам да прибера овцете? Нали ти казах, че те очаквам? Нямам оръ-жие, а дори и да имах, нямаше да го използвам. Приключих с оръжията преди много години.
Настъпи продължително мълчание, през което, макар да съзнаваше, че се очаква да каже още нещо, Кадфел не промълви дума. После долови потракване-то на светилника, когато Майриг протегна ръка и го напипа, изскърцването от отварянето на кокаленото капаче, шарещите пръсти, които пипнешком търсеха рафтчето, и звука от оставянето на светилника. Кремъкът и огнивото изчаткаха няколко пъти, блеснаха и угаснаха искри, после крайчецът на обгорелия фитил пое огънчето и го задържа, над него се надвеси призрачното лиие на Майриг, който духна няколко пъти, докато фитилът прихвана и се разгоря с издължаващ се пламък. Мътна жълта светлина изведе от мрака яслата, коритото, гората от сенки в мрежата от греди отгоре и спокойните невъзмутими овце. Кадфел и Майриг стояха един срещу друг и се гледаха втренчено.
— Сега — каза Кадфел — поне можеш да видиш онова, за което си дошъл.
Той седна на пода и се облегна върху ъгъла на яслата. Майриг се приближи към него с големи решителни крачки по посипания със сено и плява под. Лицето му бе застинало и пепеляво, очите му, хлътнали дълбоко в кухините си, пламтяха от ярост и болка. Бяха толкова близо един до друг, че коленете им се докоснаха. Той бавно приближи ножа, докато върхът му убоде гърлото на Кадфел. Втренчените им погледи се разминаха по протежение на стоманата.
— Не се ли страхуваш от смъртта? — попита Майриг почти шепнешком.
— И друг път сме се срещали с нея. Уважаваме се. Във всеки случай не можеш да й се изплъзваш вечно, в един миг става неизбежна, Майриг. Жерваз Бонел… ти… аз. Всички ще умрем, всички до един, рано или късно. Но не бива да убиваме. Ние двамата с теб направихме своя избор, ти само преди седмица, аз — още когато живеех с меч в ръка. Ето ме, както пожела. Вземи от мен онова, за което си дошъл.
Той не откъсваше поглед от лицето на Майриг, но с крайчеца на окото си долови как силните мургави пръсти се стягат, как мускулите на китката се напрягат, за да нанесат съкрушителния удар. Но друго движение не последва. Цялото тяло на Майриг сякаш внезапно се сгърчи в мъчително усилие да забие острието, но безуспешно. Той се изви назад и от гърлото му се изтръгна стон на смъртно ранено животно. Захвърли ножа, изстена и се разтресе върху утъпканата пръст на пода, после вдигна ръце и стисна глава, като че ли цялата сила на тялото и волята му не беше способна да удържи или да потисне болката, която го изпълваше и застрашаваше да прелее. После коленете му поддадоха, той се свлече на купчина в краката на Кадфел и зарови лице в ръцете си, опрени на яслата. Кръгли жълти очи над спокойно преживящи муцуни наблюдаваха с безпристрастно удивление странното поведение на хората.