От стиснатите устни на Майриг излязоха хрипливи звуци, приглушени и изпълнени с отчаяние:
— О, Господи, само да можех и аз така да погледна смъртта в очите… защото съм й длъжник, длъжник съм й, а не смея да се разплатя! Честта ми… само ако можех отново да си върна честта… — а после мъчително изстена: — О, Молили…
— Да — изрече тихо Кадфел. — Великолепно място. И все пак извън него също има свят.
— Не и за мен… аз съм загубен. Предай ме! Помогни ми… помогни ми да намеря сили да умра… — Внезапно вдигна глава и погледна Кадфел, вкопчил една ръка в полите на расото му. — Отче, онези неща, които каза за мен… по природа не е убиец, тъй рече ти.
— Не го ли доказах? — попита Кадфел. — Аз съм жив и не страхът спря ръката ти.
— Чистата случайност ме водела, каза ти, и то заради едно добро дело… Колко жалко, възкликна ти! Жалко… Наистина ли мислиш всичко това, отче? Има ли в теб жалост?
— Да, мисля го — каза Кадфел, — до последната дума. Жалко, наистина, че изневери на собствената си природа и отрови себе си така гибелно, както и своя баща. Кажи ми, Майриг, през тези последни дни да си се връщал в къщата на дядо си или да си получавал вест от него?
— Не — отвърна Майриг, много тихо и потръпна при мисълта за гордия старец.
— Значи не знаеш, че Едуин бе откаран от хората на наместника и сега е в тъмницата в Шрусбъри?
Не, не знаеше. Вдигна ужасен поглед, схващайки намека, и се разтресе със страстта на отказа си:
— Не, кълна се, не съм го направил. Изкушавах се… Не можех да попреча да хвърлят вината върху него, но не съм го предал… аз го изпратих там… исках да знам, че е на сигурно място… зная, че не беше достатъчно, но това поне не ми тежи на съвестта! Господ ми е свидетел, момчето ми харесваше.
— Зная това — потвърди Кадфел, — а освен това съм сигурен, че не ти си причината да го приберат. Никой не го е предал нарочно. И въпреки това го затвориха. Утре ще бъде отново на свобода. Приеми това за една поправена грешка, след като толкова други са непоправими.
Майриг стисна ръце така, че кокалчетата му побеляха от напрежение, положи ги на коленете на Кадфел и вдигна изтерзано лице на мъжделивата светлина.
— Отче, ти си съвест на други хора, за Бога, направи същото и за мен, защото аз съм болен, осакатен, не съм на себе си. Ти каза… много жалко! Изслушай злодеянията ми!
— Дете — каза Кадфел трогнат и положи ръка върху каменните, студени като лед юмруци. — Аз не съм свещеник, не мога да давам опрощение, не мога да определям покаяние…
— Можеш, как да не можеш, точно ти, който разкри най-лошото в мен! Изслушай моята изповед и после ще бъда по-добре подготвен! Тогава ме предай на моето наказание и аз няма да възроптая.
— Говори, щом това те облекчава — каза Кадфел печално и все така положил ръка върху стиснатите юмруци на Майриг, докато историята избликваше в накъсана струя от думи, като кръв от дълбока рана: как отишъл в лечебницата без задна мисъл, за да достави радост на стареца, как по случайност научил за свойствата на маслото, с което го бе разтрил, а то можело да се употреби за нещо съвсем различно. Едва тогава семето било посято в съзнанието му. Разполагал вероятно с няколко седмици отсрочка, преди да загуби Молили завинаги, а това било средството, с което можел да предотврати безвъзвратната загуба.
— И тя зрееше в мен… мисълта, че няма да бъде трудно… и втория път, когато отидох там, взех шишето и го напълних. Това обаче все още бе само налудничав сън… Но последния ден го носех в себе си и си казах, че няма да ми е трудно да сипя в медовината или в греяното му вино… Можеше и никога да не го сторя, само го желаех, макар че това вече е достатъчен грях. Но когато пристигнах в къщата, те всички се бяха събрали във вътрешната стая и аз чух Олдит да казва, че приорът изпратил някакба гозба от собствената си трапеза, нещо вкусно, с което да угоди на баща ми. Беше там и къкреше върху скарата, вътре с лъжица… направих го, без да се усетя… И после чух Елфрик и Олдит да се връщат от масата и едва имах време да прекрача прага навън, все едно че току-що съм отворил вратата и си чистя обувките, когато те влязоха в кухнята… Какво друго можеха да си помислят, освен че сега идвам. Бог ми е свидетел колко пъти през следващия час неистово съжалявах за стореното, но такива неща са непоправими и аз съм прокълнат… Какво друго ми оставаше, няма вече връщане назад?