Завършекът беше странен. Майриг стана като в сън, изтощен и в същото време обновен, сякаш живителен дъжд бе отмил от него болката и лудостта му. Изглеждаше като полуудавен и напълно променен. След като угасиха светилника, Кадфел трябваше да го води за ръка. Отвън нощта бе неподвижна, звездна и почти мразовита. В конюшнята Кадфел лично му оседла коня.
— Оставяй го да отдъхва, когато е възможно. Днес съм го яздил, но пътуването не беше тежко. Бих ти дал мулето, което е свежо, но с него един уелсец ще изглежда подозрително. Хайде, яхвай го и тръгвай. Бог да те пази!
Майриг потръпна при тези думи, но бледната трайна ведрина, която озаряваше лицето му, не помръкна. С крак на стремето той изрече с внезапно смирение, пропито с неизразима печал и чувство за вина:
— Дай ми благословията си, макар че съм ти задължен до гроб!
Той потегли нагоре по склона над кошарите по пътища, които познаваше много по-добре от човека, върнал му свободата, за да излезе по тях обратно в света на живите. Кадфел погледна след него само за миг, после се обърна и тръгна към къщата. Вървеше и си мислеше: „Ако съм те пуснал по света непроменен и опасен, ако това пречистване продължи само докато се озовеш на сигурно място, нека вината бъде моя.“ Но той не изпитваше страх — колкото повече обмисляше поведението си, толкова по-пълен ставаше душевният му покой.
— Много се забави, братко — посрещна го сърдечно Саймън и с удоволствие го въведе във вечерния уют на топлата хижа. — Вече се чудехме какво става.
— Искаше ми се малко да постоя при овцете — отвърна брат Кадфел. — Такова спокойствие е с тях. А и нощта е прекрасна.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
Беше хубава Коледа, не помнеше досега толкова сияйна и ведра. Обикновеният труд на открито беше благодат след силно напрежение и той не би го заменил за тържествения и относителен разкош на манастира. Новините, които пристигнаха от града, преди първият сняг да засипе пътищата, добавиха ликуваща нотка в приятното коледно многогласие, което си направиха три пламенни, но неопитни гласа и три изпълнени с доволство сърца. Хю Берингар съобщи, че не само е получил запис от съдебното заседание в Ланселин, но и че дарът, изработен от Едуин с най-добри намерения за помирение, бил намерен изхвърлен на плитчина недалеч от Ачам и, макар и доста повреден, бил разпознат. Момчето бе върнато на любящата му майка и всички в къщата на Бонел можеха да си отдъхнат спокойно, след като виновникът вече се знаеше. Пояснението, че конят, с който си служеха манастирските пастири, е изчезнал поради осъдителния пропуск на брат Кадфел да залости вратата на обора, бе посрещнато с неудоволствие от манастирския сбор и след завръщането щеше да му бъде наложена някаква форма на разплата.
Колкото до беглеца Майриг, обявен из Поуи за издирване за убийство, въпреки хайките той бе изчезнал безследно. Никой не го беше виждал от съда в Лансилин и следата започваше да изстива. Дори изповедта му, записана и изпратена от един свещеник, обитаващ някаква отшелническа хижа в Пенлин, не насочи преследвачите по по-прясна диря, тъй като се оказа, че е заминал преди време неизвестно накъде. А Оуайн Гуинед едва ли щеше да позволи набези в собствената си територия, за да бъдат преследвани престъпници, срещу които той нямаше оплаквания и чието бягство властите просто не е бивало да допускат.
Всъщност всичко си беше много добре. Кадфел се чувстваше щастлив сред овцете, оглушал за околния свят. Беше си заслужил правото на кратко уединение. Съжаляваше само, че първият дълбок сняг му попречи да навести Айфор ап Морган, комуто дължеше известна утеха, ако такава изобщо съществуваше. Макар и крехка, Кадфел я смяташе за необходима, както и Айфор, а старите хора са много издръжливи.
В коледната утрин им се родиха три агънца, от които две близнета. Внесоха ги в къщата заедно с майките и ги обградиха с грижи, защото тези невинни същества деляха обща съдба с младенеца. Брат Барнабас, вече напълно оздравял, ги вземаше в широкия си скут, прегръщаше ги ласкаво с огромните си ръчища и така се гордееше с тях, сякаш ги бе създал от собствената си плът. Всички бяха много щастливи заедно в скромното си тържество, преди брат Кадфел да ги остави и да потегли обратно за Шрусбъри. Вече на двайсет мили околовръст едва ли можеше да се намери по-здрав човек от Барнабас и той нямаше повече нужда от лечител.
Три дни след празника, когато снегът се бе слегнал в бързо топяща се лапавица, Кадфел се качи на мулето и се отправи на юг към Шрусбъри.
Пътуването продължи цял ден, защото не хвана направо за Озуъстри, а се отби, за да посети, макар и със закъснение, Айфор ап Морган, преди да про-дължи на изток от Кройсо Бак и да хване главния път южно от града. Онова, което си казаха, си остана само между тях. Но когато Кадфел си тръгна, на душата му вече беше по-леко. Айфор отново остана сам, но сега и неговата душа бе някак по-разведрена.