Братята се суетяха и напрегнато си шепнеха, а приор Робърт се носеше плавно като солиден кораб между хаотични вълни и щом Херибърт докосна с нозе земята, веднага протегна към него ръце:
— Отче, най-сърдечно добре дошли у дома! Всички до един се радваме да ви видим отново сред нас и, надявам се, с благословия и потвърждение за предишния пост…
Трябва да му се признае, помисли си Кадфел критично, че рядко лъже така нагло, както този път и може би дори не си дава сметка, че лъже. Добре де, а какво би казал самият той или който и да е в подобно положение, превъзбуден от предчувствието за собственото си повишение? Трудно можеш да заявиш някому в лицето, че го чакаш да си отиде и че отдавна е трябвало го стори.
— Наистина, Робърт, радвам се, че отново съм сред вас — каза Херибърт сияещ. — Но трябва незабавно да уведомя всички тук, че вече не съм игумен, а само ваш брат. Беше преценено, че ще бъде най-добре, ако друг поеме поста, и аз се подчинявам на това решение и се завръщам у дома да служа вярно като прост брат и под твоите напътствия.
— О, не! — прошепна брат Марк отчаян. — О, Кадфел, виж той щръкна още повече!
И наистина, сякаш сребристата глава на Робърт се вирна още по-високо, като че ли вече му бяха нахлузили митрата. Но в същия този миг една друга глава се извиси до неговата: невъзмутим и почти незабелязан, непознатият бе слязъл от коня си и сега застана до Херибърт. Ореолът от тъмни прави коси около тонзурата му бе почти недосегнат от сивота и все пак той бе поне връстник на Робърт, а продълговатото му умно лице с остри черти бе не по-малко високомерно, макар и не така представително.
— Представям на всички ви — произнесе Херибърт почти гальовно, — брат Радулфъс, определен от легатския съвет да оглавява от днес нататък нашето братство. Приемете новия си игумен и го почитайте, както аз, брат Херибърт от този манастир, вече се научих да го правя.
Настъпи пълна тишина, а после бурно раздвижване, въздишки и усмивки, които преминаха по множеството, изпълнило големия двор. Брат Марк стисна ръката на Кадфел и задуши в рамото му онова, което иначе можеше да прозвучи като радостен възглас. Брат Джером видимо се сви като спукан мехур и придоби характерния си вид — сгърчено лице с жълто-кафяв цвят. Някъде от задните редици се разнесе отчетлив грак, сякаш боен петел тържествено оповести смъртта на противника си, въпреки че веднага бе потиснат и никой не можа да разбере кой бе неговият източник. Много беше възможно да е бил брат Петръс, готов да хукне обратно към своята магерница и да впрегне всичките си тенджери и тигани в предана служба на новодошлия, цапардосал приор Робърт по носа в мига на неговото най-върховно извисяване.
Самият приор нямаше нито фигурата, нито осанката на своя секретар, за да понесе удара като него, а и заради обичайния цвят на лицето му трудно можеше да се каже, че е пребледнял. По-късно поведението му в този миг бе обсъждано многократно. Брат Денис, хоспиталиерът, твърдеше, че Робърт политнал назад така застрашително, че просто като по чудо не се проснал възнак на земята. Вратарят пък разказваше, че мигал на парцали и няколко минути след това останал със стъклен поглед. Послушниците, след като обмениха мнения, бяха единодушни, че ако можеше да се убива с поглед, редиците им щели да бъдат сполетени от масова гибел и жертвата нямало да бъде новият игумен, а старият, който с така искрено заявеното си бъдещо подчинение пред Робърт като приор го бе накарал да повярва в лелеяното повишение само за да срути илюзиите му в следващия миг. Брат Марк съвсем честно заяви, че само моментно вкаменяване и последвало необуздано подскачане на адамовата ябълка на приора, докато преглъщал жлъчта, издавали чувствата му. Разбира се, той бе принуден да направи тези героически усилия да се овладее, тъй като Херибърт продължи благо:
— А на вас, отче игумене, представям брат Робърт Пенант, който ми бе образцов помощник като приор и който, убеден съм, ще Ви служи със същата самоотвержена преданост.
— Беше великолепно! — възкликна по-късно брат Марк в сушилнята, където с известно притеснение разказа накратко за времето, в което бе поел стопанисването, и изпитваше искрено облекчение и радост от отмяната. — Но сега ме е срам. Беше злобно от моя страна да изпитам такова удоволствие от нечие поражение.
— О, хайде, престани! — каза брат Кадфел разсеяно, който изпразваше дисагите си и вадеше бурканчетата и шишетата. — Не посягай толкова бързо към ореола. Имаш достатъчно време да изпиташ наслада, макар и малко злобна понякога, преди да улегнеш и да заживееш като светец. Наистина беше прекрасно и почти всички присъстващи искрено се забавляваха. Хайде да не бъдем лицемери!