Когато влязохме, бяхме посрещнати от още Търсачи. Също като горните етажи, и приземният представляваше дъгообразен коридор, опасващ вътрешния двор, само че тук вратите по него бяха разположени по-далече една от друга.
— Отрядът от Халдис? — попита някаква жена; спомних си, че и тя като Монроу беше от Водачите.
Аника, към която бе отправен въпросът, кимна мрачно.
— Все още не сме сигурни какво е станало. Обаче изгубихме Монроу, а щабът в Денвър е в ръцете на врага. Обявете спешно преместване.
— Не говориш сериозно! — ахна другата жена.
— Напротив — каза Аника. — Върви.
— Но Връзките на Айдис още не са довършили…
— Веднага.
Жената хукна, а Аника започна да раздава заповеди:
— Съобщете в Пиралис и Тордис! Преместването ще започне след петнайсет минути. Всички да заемат постовете си!
Търсачите начаса се разтичаха, а Аника се обърна към Нападателите, охраняващи Лоуган и Ансел:
— Отведете ги в затвора. Ще се занимаем с тях по-късно.
— Не!
Няколко от Нападателите вдигнаха оръжия, когато сграбчих Аника за ръката. Тя обаче поклати глава и те отстъпиха.
— Кала, разбирам, че момчето е твой брат, но докато не си изясним истината, трябва да се отнасяме с него крайно предпазливо.
— Дори ако той е издал местонахождението на аванпоста, сигурна съм, че е бил подлъган. Не знаете какво са му сторили.
Аника се освободи от ръката ми.
— Ще науча, когато му дойде времето, но точно сега не мога да отделя повече време за тревогите ти. Съжалявам.
С тези думи тя кимна на Нападателите и те поведоха брат ми нанякъде.
— Ансел!
Понечих да ги последвам, но Шей ме спря.
— Почакай.
— Отнасят се с него като с пленник! — изкрещях, мъчейки се да се отскубна. — Вината не е негова. Измъчвали са го. Трябва да му помогнем!
— Ще намерим начин. Кълна ти се. Но трябва да покажем на Аника, че може да има доверие на глутницата ти. Това е най-важното в момента — едва тогава ще можем да я накараме да промени мнението си за Ансел.
В това време Аника се бе обърнала към Конър.
— Можеш ли да ми обясниш какво се случи?
— Не съвсем — промърмори той и извади един плик от джоба на якето си. — Обаче Монроу ме помоли да ти дам това, в случай че не се завърне.
Аника грабна плика от ръцете му.
— Тръгнал е на мисия, с мисълта, че няма да се завърне? И как успяхте да намерите младите Стражи? Бях останала с впечатлението, че не знаете къде са.
— Положението не търпеше отлагане, Аника — каза Конър, избягвайки погледа й.
Аника присви очи.
— Да не искаш да ми кажеш, че Монроу е оглавил набег във Вейл без необходимото одобрение?
— Да.
Тя поклати глава.
— А ето че сега той е мъртъв, а Денвър — изгубен.
— Но пък доведохме вълците — намеси се Итън, поглеждайки към неподвижното тяло на Сабин. — Или поне част от тях.
— Да се надяваме, че това ще се окаже достатъчно — тя се извърна, ала не преди да зърна сълзата, търкулнала се по бузата й. — Нуждаехме се от Монроу.
— Знам — гласът на Конър също бе глух.
— Водачите ме очакват — каза Аника. — Ще говорим за това след преместването. Ако успеем.
— Ако успеем? — повторих аз, но Конър не отговори.
— Кала?
Обърнах се и видях Итън, който дори сега държеше припадналата Сабин в прегръдките си.
— Тревожа се, че може да има вътрешни наранявания. Трябва да я заведа при Еликсирите.
— При кого? — попита Шей.
— Нашите лечители — обясни Адна. — Помещават се в Убежището на Айдис.
— Може да се нуждае от кръвта на глутницата — казах и се вгледах в Сабин.
Не кървеше, нито имаше видими наранявания, но понякога най-смъртоносните рани са онези, които не можем да видим.
— Ще отида с тях — обади се Нев, който също се въртеше наоколо. — Ще й дам да пие от мен, ако се наложи.
— Добре.
Брин и Мейсън се приближиха предпазливо. Убедил се най-сетне, че няма да се втурна след Ансел, Шей разхлаби прегръдката си и аз се отдръпнах от него. Знаех, че се опитва да бъде разумен, но не понасях мисълта, че не мога да сторя нищо за брат си.
— А сега какво? — попита Мейсън.
— Сега ще дойдете с нас — отговори Конър.
Внезапно звук като от безброй камбанки изпълни въздуха. Академията запулсира от енергия, звукът бързо се усилваше. Макар и оглушителен, кристалният звън образуваше хипнотизираща мелодия, от която дори стените сякаш трептяха. Изведнъж осъзнах, че те наистина трептят — плетеницата от цветове, покриваща стените на мраморните коридори, се вълнуваше при всяка звънка нота.