Аз също й се усмихнах. Дори да беше флиртувала с него, Шей е мислел за мен. Чудесно. Точно така исках да бъде.
— Това е Ариадна — представи я Шей. — Тя ми разяснява как стоят нещата тук.
— Казвай ми Адна.
— Кала — отвърнах и се изпънах, за да се възползвам до краен предел от двата сантиметра, с които я превъзхождах на ръст. Дори ако Шей не проявяваше интерес към нея, държах да й покажа точно как стоят нещата между нас.
В очите й се появиха развеселени пламъчета.
— Така чух и аз. — Страж на име Кала… като цветето. Хубав детайл.
В гърлото ми се надигна стон, който не можах да потисна.
— Аха. Като цветето.
Точно впечатлението, което най-малко исках да направя.
— Страхотно — каза Ариадна и по устните й пробяга усмивка. — Е, приятно ми е да се запознаем, Лили. Тоест, при положение че наистина си на наша страна.
3
Лили.
Смехът на Рен отекна в ушите ми.
— Ще престанеш ли да ме наричаш така!
— Никога.
Взирах се в нея с омекнали колене.
— Защо ме нарече така?
Поривът да приема вълчата си форма бе неудържим, струваше ми се, че стените се затварят около мен.
„Бягай, Кала! Върни се при глутница си. Мястото ти не е тук.“
Шей явно усети напрежението ми, защото взе ръцете ми в своите и ме накара да го погледна.
— Кала? Успокой се. Тя нямаше нищо лошо наум.
Явно си мислеше, че съм ядосана на Ариадна и затова искам да се преобразя. Ала не това беше проблемът.
— Шей е прав. Съжалявам, ако съм те подразнила — Ариадна сви рамене, а очите й заблестяха още по-силно, сякаш искаше да й се нахвърля. — Просто ми хрумна ей така. Подхожда ти и освен това е смешно.
Почти не я чувах, заради рева, който отекваше в ушите ми. Струваше ми се, че ме завлича водовъртежа на някакъв сън. Не, не сън. Кошмар. Чувства, които бях успяла да заровя дълбоко в себе си, докато бях сама, сега изплуваха на повърхността и нахлуха в гърдите ми.
Развеселеното изражение на Ариадна се стопи.
— Нещо не е наред ли?
Поклатих глава. Не можех да говоря, искаше ми се земята да се разтвори под краката ми и да ме погълне. Струваше ми се, че чувам как Рен прошепва това име в ухото ми. Не можехме ли с Шей да се порадваме и на пет минути заедно, без да ни напомнят за единствения, който бе в състояние да ни раздели?
Шей отговори вместо мен, процеждайки думите през стиснати зъби:
— Просто имаше още някой, който я наричаше така.
Още някой. Сега вече не само чувах насмешливия шепот на Рен, ами виждах и лицето му. Спомних си как ме бе притеглил към себе си в нощта, когато избягах от Вейл. От церемонията, която трябваше да ни свърже завинаги. Беше ме целунал, умолявайки ме да остана. Къде ли бе сега? Беше излъгал, за да ни помогне да се измъкнем. Трудно ми бе дори да мисля за цената, която сигурно бе платил за лъжата си.
Вейл. Моят дом. Сърцето ми биеше така, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, едва успявах да си поема дъх.
„Какво правя тук?“
Забих нокти в дланите си, борейки се да потисна ръмженето на вълка, който изгаряше от желание да се върне обратно при глутницата си и ме подтикваше да се нахвърля върху Търсачите.
Адна премести изпитателен поглед от мускулчето, което играеше по лицето на Шей, към мен.
— А! — каза тя, без да се опитва да скрие усмивката, плъзнала по устните й. — Някой друг. Разбирам.
В стаята се възцари неловко мълчание. Най-сетне Конър изпука кокалчетата на пръстите си и хвърли многозначителен поглед на Монроу.
— Значи ли това, че най-после ще престанем да се правим на надзиратели? Не че не беше вълнуващо, особено в сравнение със смъртоносните битки, на които ни пращаш обикновено.
— Млъкваш ли изобщо някога? — сопна му се Шей.
Жегна ме чувство за вина — знаех, че причината за лошото му настроение съм аз, не шегите на Конър. Дори и ако те започваха да стават леко дразнещи.
— Къде са ни добрите маниери? — каза Конър. — След като ти си Избраникът, трябва да правиш добро впечатление. Жалко, че тук не учим на етикет. Нали се сещаш — коя вилица за какво е, калиграфия, най-изисканият начин да изкормиш противника…
За миг ми се стори, че Шей ще му удари един.
— Достатъчно, Конър — макар и спокоен, в тона на Монроу се долавяха стоманени нотки. — Нека просто изчакаме Аника да дойде.
— Тук съм.
При тези думи една жена прекрачи прага. Беше облечена като останалите Търсачи, ала на врата си имаше железен медальон, оформен като роза на компас. Косата й, вдигната във венец от плитки, приличаше на царевична свила.