Ала Ансел не бе единственият, чийто живот бе променен до неузнаваемост. Бъдещето на Рен му бе отнето в нощта, в която бях избягала от съюза ни. С глутницата му бе свършено, наследството му беше върнато обратно на Емил, който не само бе повече чудовище, отколкото човек, но и дори не му беше баща. Олюлях се, връхлетяна изневиделица от ужасна истина — бъдещето на Рен му бе отнето много, много отдавна, в мига, когато Емил и Пазителите бяха убили майка му. Животът на онзи, когото ми бяха отредили за партньор, бе съграден върху лъжи, кости и кръв.
Закрих очите си с ръце. Лъжи, кости и кръв. Нима животът, на когото и да е от нас бе построен върху нещо друго? Докато притисках длани към лицето си, студеният метал на пръстена ме опари като електрически удар. Пръстенът, който Рен ми бе подарил. Обещание за онова, което ни предстоеше.
Искам да знаеш, че…
Какво? Какво бе възнамерявал да ми каже Рен? И какво ли го бе възпряло? Колко ли щеше да сподели с мен?
Изведнъж коридорът ми се стори тесен, стените като че ли ме захлупваха. Трябваше да изляза навън, да вдъхна свеж въздух. Завтекох се още по-бързо, оглеждайки се за някакъв изход. Най-сетне зърнах стъклена врата и се втурнах през нея.
Посрещна ме изобилие от солен морски въздух. Превита надве, подпряла ръце на коленете си, аз запреглъщах жадно, сякаш пиех вода. Наситените багри на залеза бяха отстъпили място на приглушена лавандуловосива дрезгавина. Дори във вечерния сумрак, халката от бяло злато около пръста ми блещукаше, улавяше угасващите лъчи и ги запращаше в лицето ми. Подигравателно, непоносимо.
Напомня ми на косата ти.
Даже и в този миг един сребристобял кичур бе паднал над рамото ми, полюшвайки се, когато се изправих. Дворът бе огромен. Там, където довчера земята пустееше нерадостно, сега имаше тучна зеленина, насищаща въздуха със свежото си ухание.
Отчаяно се втурнах към най-близкия парник, дишайки на пресекулки. Нямаше значение какво ще е, важното бе само да е остро. Блъснах вратата и се запрепъвах покрай саксиите с млади стръкчета. Мирис на тор от гниещи растения изпълваше влажния въздух, сладникав и натрапчив. Открих онова, което търсех, върху една маса в дъното на оранжерията.
Сграбчих градинарските ножици с дясната си ръка, а с другата улових основата на дебелата си плитка. Не спрях да режа, докато преплетените кичури коса не останаха в пръстите ми. Погледах ги за миг, а после ги захвърлих, сякаш държах отровна змия. Дишането ми се успокои, на главата ми изведнъж стана леко и свободно. Върнах ножиците на мястото им и излязох от парника.
Когато отново се озовах на двора, видях, че е започнало да ръми. Ситни пръски докосваха лицето ми, като спомен за отдавна паднали дъждовни капки, по-скоро влажна мъгла, отколкото истински дъжд. Топъл нощен въздух милваше кожата ми. Поех към центъра на градината. Пътеката ме отведе до стена от грижливо подрязан жив плет, от другата страна, на който, откъснато от външния свят и потънало в тишина, открих сърцето на парка. Стъпала се спускаха към цветни лехи, покрай които се издигаха отрупани с цвят овошки. В средата на малкия площад имаше каменен фонтан, състоящ се от четири статуи. Те бяха причудлива групичка — жена с рицарски доспехи, мъж в монашески одежди, дете с пергаментови свитъци в ръце, както и още една жена, облечена в простичка рокля и стиснала отсечена клонка. Водата, която се събираше в малкия басейн в краката им, отрязваше сребристите облаци, плуващи по небето.
Бавно тръгнах покрай фонтана, докосвайки с пръсти повърхността на водата. Разходката из усамотената градина би трябвало да ми вдъхне покой, ала единственото, което усещах, бе бурята, бушуваща в главата ми. Зарових пръсти в косата си и се сепнах, почувствала кичурите да свършват над раменете ми.
— Добро скривалище.
Обърнах се рязко и видях Шей да се задава по пътеката, водеща към фонтана. Стиснах зъби и загледах как се приближава, неподвижна като четирите каменни статуи.
— Тихо, усамотено — продължи той, а погледът му пробяга по цветните лехи, потънали в сенките на живия плет. — Достатъчно страшничко, за да накара повечето хора да стоят далеч от него през нощта, но не и прекалено зловещо.
Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.
— Не мога да му дам отлична оценка само защото тази нощ няма луна.
Той направи крачка към мен.
— Благодаря — в гласа ми се прокраднаха предупредителни нотки. — Как ме откри?
Той прокара пръсти през косата си и ме погледна позасрамено.