Споменът разпали огън дълбоко в мен и ме накара да потръпна.
— Кала, кълна се, че няма да те порежа — каза Брин през стиснати зъби. — Ще стоиш ли мирно?
— Извинявай.
Гонена по петите от чувство за вина, аз тръгнах да търся останалите от глутницата и ги открих там, където ги бях оставила. Посрещна ме дъх на цитруси и прясно опечен хляб, от който коремът ми закъркори. Тази сутрин трапезарията беше пълна, макар и не така претъпкана, както в нощта, когато избягах от събранието. Търсачи непрекъснато влизаха и излизаха, някои си вземаха кроасани, лапваха няколко зърна грозде и отиваха да си вършат работата, докато други сядаха, за да изпият чаша кафе на някоя от многобройните маси.
Нев, Брин, Адна, Конър, Сайлъс, Тес и Сабин (която като че ли се бе възстановила напълно) се бяха настанили на същата маса, около която Търсачите се бяха събрали на кафе преди две вечери. Веднага забелязах, че Итън и Мейсън ги няма. Докато се приближавах бавно, си помислих, че липсва още някой… и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че несъзнателно се бях опитала да открия Монроу.
Присъединих се към тях, готова да измисля някакво оправдание за отсъствието си и да отговоря на всичките им въпроси за това как се бях съюзила с Търсачите.
Появата ми обаче сложи край на разговора им и ги потопи в мълчание. Адна сбърчи чело и като сви рамене, насочи вниманието си към купата с плодове и сметана пред себе си. Сайлъс клатеше глава напред-назад, сякаш в опит да разбере какво у мен бе различно. Тес бе достатъчно мила, за да ми се усмихне за поздрав, ала не каза нищо. Устните на Нев потръпваха, сякаш в гърдите му напираше смях, който той се мъчеше да сдържи.
След като изтърпях около пет минути от това, Брин кимна на Сабин и се изправи. Двете ме изтикаха от трапезарията и ме завлякоха в стаята ми. Оттогава Брин се опитваше да оправи пораженията, които бях нанесла на косата си.
Сабин изцъка с език и застана пред мен, така че да може по-добре да огледа творението на Брин.
— Изобщо не го правиш както трябва. Ще стане накриво.
— Защо не се заемеш ти? — сопна се Брин.
— С удоволствие — Сабин посегна към ножицата.
— Я почакайте — намесих се аз и толкова рязко се изпънах, че Брин бе принудена да дръпне трескаво ръка, за да не ме прободе с ножицата. — Сериозно ли говориш, Сабин? Искаш да ме подстрижеш?
Намръщих се насреща й — изобщо не бях сигурна, че й имам доверие да ми направи прическа, която да ми отива.
— Ще ми бъде приятно, Кала. Винаги аз подстригвам Козет.
За миг очите й помрачняха, но после отново се усмихна.
— О, Козет има страхотна коса — грейна Брин. — Трябва да дадеш на Сабин да довърши, Кал. Аз идея си нямам какво правя. Много ме бива в оформянето на прически, но в подстригването никаква ме няма.
Преглътнах с усилие, но все пак кимнах — след като Сабин щеше да бъде наша съюзница, трябваше да забравя старата ни вражда.
Брин въздъхна облекчено и й връчи ножицата.
В този миг някой се прокашля зад нас и ние се обърнахме към вратата.
— Ъъъ, здравейте — Шей разроши косата си и ни погледна с такъв вид, сякаш всеки миг щеше да побегне.
— Здрасти, Шей — каза Брин, без да успее да прикрие напълно хихикането си, докато местеше поглед между нас двамата.
Сабин му кимна, след което насочи вниманието си към главата ми.
— Какво става? — Шей пристъпи нерешително в стаята, сякаш все още не бе съвсем сигурен доколко бе безопасно да е тук.
— Опитваме се да оправим прическата на Кала. Тя здравата я беше оплескала — обясни Брин и нави няколко от отрязаните ми кичури около пръста си. — Какво всъщност използва?
— Градинарски ножици — отвърнах, без да вдигам очи от пода. Не трябваше да си тръгвам от стаята на Шей, преди да съм поговорила с него. Сега нещата между нас бяха крайно неловки и нямах представа как да ги оправя.
— Нищо чудно, че изглежда толкова ужасно — промърмори Сабин.
— Аз пък мисля, че й отива — възрази Шей и направи още една крачка към нас.
Сабин се изсмя.
— Според теб Кала ще изглежда добре дори ако хване проказа.
Изчервих се, а Брин се изкиска.
Шей се усмихна смутено и отново се прокашля.
— Кал, надявах се да поговорим.
Прехапах устни, но и този път не вдигнах очи.
— Добре, но сега съм малко заета.
— Да, да, разбирам. Е, аз ще бъда в стаята си.
— Добре.
Той напъха ръце в джобовете си, но поне се въздържа да не си тръгне на бегом.