Брин се разсмя.
— Мисля, че го уплашихме.
— Стаята си е страшничка — подхвърли Сабин, без да престава да върти умело ножицата. — Сигурно му е трудно да свикне.
Едва се сдържах да стоя неподвижно.
— Да свикне с какво?
— С това, че е новият алфа. Рен си отиде, сега е негов ред. Не е лесно за преглъщане. Той е вълк едва от няколко седмици, не е свикнал с това като нас.
— Какво?! — възкликнахме двете с Брин в един глас.
— Кала, престани да се въртиш. Така или ще те порежа, или ще ти съсипя косата — каза Сабин най-спокойно.
Сграбчих я за китката, но тя продължи да ме гледа невъзмутимо.
— За какво говориш, Сабин? — попитах бавно.
Ъгълчетата на устните й подскочиха, сякаш тя единствена бе посветена в някаква ужасно забавна шега.
— Ама ти сериозно ли? Наистина ли не знаеш?
Сбърчих чело и се обърнах към Брин, чието объркване бързо отстъпваше място на изумление.
Усмивката на Сабин стана още по-широка.
— Виждаш ли, Брин знае.
Брин кимна.
— Права си… разбира се, че си права. Не мога да повярвам, че не забелязах…
Тя ме погледна и бузите й порозовяха виновно.
— Просто винаги съм си мислела, че ще бъде Рен.
— Но… как?
Не можех да повярвам, че съм принудена да задам този умолителен въпрос на Сабин.
— Всъщност е съвсем просто — Сабин освободи ръката си от безчувствените ми пръсти и отново се зае с подстригването. — Всички знаем, че алфите не могат да бъдат, по липса на по-добра дума, издигани. Те се раждат. Шей винаги е бил алфа, само че не беше вълк. Когато ти го превърна в такъв, това автоматично го направи претендент.
Сабин имаше право. Алфите не можеха да бъда издигани от редиците на обикновените вълци. Това бе и една от причините, поради която решението на проблема със Стражите, който Пазителите във Вейл бяха измислили, нямаше да сработи. Не можех обаче да разбера къде е мястото на Шей във всичко това.
Брин се плесна по челото.
— Ама че съм глупачка!
— Е, значи и аз трябва да съм глупачка, защото все още не разбирам нищо — сопнах се рязко.
— Не разбираш, защото си алфа, Кал — усмихна ми се тя съчувствено. — Винаги си усещала Шей като равен, нали? Говорите на едно ниво, той никога не отстъпва, когато го предизвикаш, нали?
Замислено задъвках долната си устна.
— Май предполагах, че е така, понеже е човек. Че не е наясно с нещата, защото не е един от нас.
— Не — обясни Сабин. — То е защото е алфа.
Брин преплете пръсти в моите.
— Рен от самото начало го смяташе за съперник. Очевидно и той го е усетил.
— И е бил прав — каза Сабин, прокарвайки пръсти през косата ми, за да види дали е равна. — Ти избра Шей.
— Какво? — Този път ножицата наистина ме поряза. — Ау!
— Не подскачай така — Сабин наклони главата ми на една страна. — Няма кръв. Все още не съм свършила с подстригването.
— Не съм избрала Шей — настоях, опипвайки болезненото място. — Просто му спасих живота.
— Нямах предвид жертвоприношението — поясни Сабин. — Говорех за тази нощ.
Незнайно как успях да не се нанижа на ножицата, но за сметка на това с всичка сила сграбчих облегалките на стола.
— Тази нощ? — прошепнах хрипливо.
— Сабин! — Брин я изрита по кокалчето. — Недей.
— Не я съдя — рече Сабин. — Тя е в правото си. Шей е алфа, което означава, че е претендент. А с неговото тяло аз също не бих го изхвърлила от леглото си.
— Сабин! — извика Брин и ме изгледа стреснато, но аз бях прекалено шокирана, за да се разгневя.
Лицето ми пламна.
— Откъде…
— Миришеш на него — подсмихна се Сабин. — Това е другото — той мирише страхотно, нали? А какъв вкус има?
Брин се извърна, но когато чух сподавения й смях, разбрах, че е било, за да скрие усмивката си от мен.
— Стига, Сабин. Престани.
— Но аз си взех душ!
Идеше ми да се свия на кълбо и да умра.
Сабин се изкикоти:
— Това не помага.
Хвърлих кос поглед към Брин и видях, че се опитва да изтрие глупавата усмивка от лицето си.
— Не че ти миришеш лошо, Кал — каза тя в очевиден опит да ме накара да се почувствам по-добре. — Но Сабин е права. Шей наистина ухае хубаво. Като градина.
— Господи! — не се сдържах и скрих лице в ръцете си.
— Ако останеш така, няма да мога да направя нищо с косата ти — изкиска се Сабин.