— Добре — поех си дълбоко дъх и се изправих. — Давай да приключваме. И никакви приказки за тази нощ.
— Наистина ли? — разочарованието в гласа на Брин ме накара да оголя зъби насреща й.
— Кала, опитвам се да ти кажа, че най-вероятно си постъпила правилно — Сабин се зае с косата около лицето ми. — Рен сгреши. Ако наистина те искаше, трябваше да дойде с нас. Трябваше да е тук, за да се бори за теб.
Сведох поглед към ръцете си, смутена от паренето в очите ми.
— Кала.
Гласът на Сабин ме накара да вдигна глава и да срещна погледа й в огледалото.
— Не се обвинявай за Рен. Всички знаем, че държиш на него. Той направи своя избор. Всички го сторихме.
Взирах се в нея и в собственото си отражение. Бледоруса коса обгръщаше лицето ми на меки пластове, които изтъняваха от скулите надолу и се спускаха до раменете ми. Долната ми устна потрепери.
— Направила си ме красива.
— Не съм сторила почти нищо — Сабин остави ножицата настрани и изтупа косъмчетата от раменете ми. — Това си си ти.
Отворих уста, но вместо думи, от гърлото ми излезе единствено задавен хлип.
— Господи, Кала, недей да цивриш. Нали уж си алфа — измърмори Сабин, но после стисна рамото ми и тихо излезе от стаята, оставяйки ме да плача в прегръдките на Брин.
Най-сетне тя ме пусна и ми донесе кърпичка.
— На Сабин кога й присадиха нов характер? — попитах. — Готова съм да се закълна, че току-що беше мила. Донякъде.
— Наистина е мила — Брин се усмихна печално. — Когато те затворят зад решетките с някого, неизбежно научаваш доста за него. Сабин невинаги е била кучката, за която я смятахме. Просто е била озлобена. Наистина озлобена. Нещата, които е трябвало да… — Брин потръпна. — Има предостатъчно причини да е сърдита на света.
Брин беше права. От всички млади Стражи, Сабин бе имала най-тежък живот, а ето че аз бях тази, която плачеше. Издухах си носа и погледнах Брин.
— Сигурно ме смяташ за жалка.
— Ни най-малко. Всички преживяхме много. Пък и ако бях на твоето място, щях да постъпя по същия начин.
— Благодаря. Макар че не съм сигурна как можеш да го кажеш. Та ти не знаеш какво се случи.
— Конър ни разказа — рече Брин. — А Сайлъс през цялото време го прекъсваше, опитвайки се да ни обясни историята. Доста е странен, а?
— Аха — отвърнах. — И какво точно научихте от Конър?
— Е, ясно е, че не може да ни каже какво чувстваш. Но не беше трудно да се досетим. Обясни ни кой е Шей и защо е толкова важен.
— Спомена ли нещо за съюзничество? — попитах, тъй като вече се тревожех, че може да са изоставили плановете за съюз между Търсачи и Стражи.
Брин кимна.
— Изглежда, че можем да научим много от тях.
Това вече беше нещо ново.
— Като например? — попитах и изхвърлих смачканата кърпичка в кошчето.
— Бойни умения, магия. Истинската ни история — Брин прекоси стаята, клатейки глава. — Все още ми е трудно да повярвам. Толкова много лъжи.
— Знам.
— С всичките им магически умения ми се щеше Търсачите да могат да направят нещо за Ансел.
Брин отиде до прозореца и се загледа в ширналото се навън море, което сега бе тюркоазеносиньо под яркото утринно слънце.
— И на мен.
— Отнасят се добре с него — Брин прокара пръсти по дантелените завеси. — Не е в килия, а в обикновена стая.
— Била си при него?
Чувството ми за вина се засили. Защо все още не бях отишла да видя брат си?
— Двамата с Мейсън се редуваме да стоим при него — отвърна Брин и когато се обърна към мен, по лицето й сякаш премина сянка. — Само че не проронва и дума, когато съм там. Мейсън казва, че и с него е така.
— Наистина ли?
Брин поклати глава.
— Може би му трябва малко време — предположих, макар че стомахът ми се сви.
— Може би — каза Брин, ала после потрепери. — Кала, боя се, че ще го изгубим.
— Кълна се, че няма да допусна Търсачите да му сторят зло — в думите ми се промъкна ръмжене.
Брин потърка ръце, сякаш й бе студено.
— Не от тях се боя.
Буцата в стомаха ми се превърна в нож, който ме проряза.
— Едва го разпознах — прошепна тя. — Затворил се е дълбоко в себе си. Дори не съм сигурна, че иска да живее. Така си е изподрал ръцете, че целите са в кръв.
— Ще му помогнем — успях да кажа през свито гърло. — Ще му помогнем да се оправи.