Кимнах, а пулсът ми затуптя в ритъм с ефирните гласове, които се лееха около мен.
Адна се тръшна върху леглото.
— Извинявай за това, но не мога да рискувам някой да ни чуе. Не че по принцип слушам музика по-тихо.
— Няма проблем.
— Седни — подкани ме тя и махна към леглото.
Бях прекалено нервна, за да седя, но все пак се приближих и се заиграх с кадифената покривка.
— Значи Конър ти е казал?
Адна поклати глава и като повдигна купчината възглавници на леглото, ми показа един плик.
— Баща ми ми каза — поправи ме тя и извади писмото отвътре.
— Монроу ти е написал писмо?
Не можех да откъсна поглед от сгънатите листове в ръката й. Бяха няколко и аз се запитах какво точно й бе разказал. Колко ли тайни от миналото бе излял върху тези листове?
Адна се засмя и примига няколко пъти, за да прогони сълзите си.
— Според Конър баща ми прекрасно знаел, че никога няма да му позволя да ме хване натясно за задушевен разговор. Научих се да ги избягвам, откакто мама…
Погледът й се насочи към нощното шкафче и когато го проследих, видях, че там бе подпряна снимка на жена с червеникаворуса коса и кехлибарени очи. Тя бе обгърнала раменете на слабо като върлина момиче, което се бе ухилило до ушите — Адна като по-малка.
Адна потупа с пръст по листовете в ръката си.
— Очевидно тя ги е събрала. Майката на Рен, имам предвид. Корин. След като умряла, татко бил на път съвсем да затъне, но мама му помогнала да се съвземе. А после съм се появила аз.
Гледах я, без да знам какво да кажа. Тя се излегна по гръб, притиснала писмото до гърдите си.
— Именно заради мен татко не се опитал да измъкне Рен от Пазителите — продължи тя, като се взираше в тавана. — Не искал да рискува двете с мама да го изгубим. Смятал, че вече е причинил достатъчно страдания. Ала никога не могъл да го преживее. Отчаяно копнеел да си върне Рен. Всичко е тук.
И тя разлисти страниците.
— Сигурна съм, че е така — отвърнах. — Но не го виня, че е искал да те предпази. Рен не е знаел истината. Все още не я знае. И досега смята Емил за свой баща.
— Именно — заяви Адна. — Точно затова трябва да се върнем.
— Дори не съм сигурна дали би искал да се върнем за него — казах, припомняйки си как ме бе блъснал в стената. — Може би предпочита да остане. Като другите.
— Наистина ли го вярваш?
Не й отговорих. Не бях в състояние. Истината бе, че не знам. Щеше ми се да вярвам, че Рен би могъл да бъде спасен, но бях виждала на какво са способни Пазителите, когато решат да прекършат някой Страж. Собственият ми брат едва не бе погубил всички ни, подведен от някогашните ни господари. Можеше ли Рен да повярва на нещо различно от лъжите, които му бяха наприказвали за неговото минало?
Струваше ми се, че вместо вътрешности, в тялото ми има гънещи се змии.
Адна не сваляше пронизващ поглед от мен.
— Трябва да опитаме.
Рязко си поех дъх.
— Но как бихме могли? Предишния път едва не загинахме.
Тя се надигна и седна, преметнала крака през ръба на леглото.
— Точно затова сега ще се получи. Този път със сигурност няма да ни очакват. Пък и нали ще се опитаме единствено да намерим Рен.
— Но как…
— След като го открием, аз ще отворя вътрешен портал, също като предишния път. Вземаме го с нас, връщаме се обратно и толкова — изрече тя на един дъх, с пламнали очи.
— Как точно ще го открием?
Адна се прокашля и наведе поглед.
— Ъъъ. Не можех да не забележа… Ами… Пръстена, който носиш…
— Пръстена ми?
Неволно вдигнах ръце към гърдите си, прикривайки халката с другата си ръка.
— Била си му обещана, нали? — попита Адна, все така приковала поглед в земята. — Той ли ти го подари?
— Да, но…
Исках да й обясня, че пръстените не са част от церемонията по съюза. Че Рен ми го подари по свое желание, защото се опитваше… Какво всъщност се опитваше да направи? Да ми каже, че ме обича? Да ме увери, че не иска съюзът ни да бъде просто безпрекословно подчинение на чужди заповеди? Мислите ми сякаш ме запратиха в стената, оставяйки ме без дъх, и аз не довърших.
Адна обаче не забеляза нищо.
— Значи можем да го използваме, за да открием Рен.
Наложих си да не обръщам внимание на лудешкото биене на сърцето си и да се съсредоточа върху думите на Адна.