— Пръстенът е в състояние да го открие?
— Ако Рен ти го е подарил, между тях има връзка, която мога да използвам, за да разбера къде се намира.
— Как е възможно?
— Представи си невидима нишка, свързваща пръстена ти с Вейл — усмихна се тя. — Трябва само да я проследим и тя ще ни отведе при Рен. И тогава ще отворя портала.
— Наистина ли действа?
— Точно така намерихме и Шей.
— О!
Дланите ми бяха започнали да се потят.
— Знам, че рискът е голям, Кала. Но от всичко, което видях досега, както и от начина, по който Шей подскача само като чуе името му, съм убедена, че държиш на Рен. Сигурна съм, че не искаш да го изоставиш там.
— Така е — едва успях да прошепна в отговор.
Адна се изправи, заровила пръсти в дългата си, махагонова коса.
— Той ми е брат, но всъщност не го познавам. Не го правя за себе си, а за баща ми.
И като отдели последния лист от писмото, тя ми го подаде.
Върху бялата повърхност бяха написани само две думи: „Спаси го.“
Усетих, че очите ми парят, листът в ръката ми затрепери. Вдигнах поглед към Адна.
— Трябва да го направя, Кала — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?
Сега вече цялата треперех, но въпреки това кимнах.
Адна въздъхна шумно и се отпусна.
— Слава Богу!
— Кой друг? — попитах и й върнах листа. Не можех да го гледам повече, да усещам как тези самотни думи сякаш се взират в мен, прогаряйки дупка в сърцето ми.
— Никой — сбърчи чело Адна. — Само аз и ти.
— Мислиш ли, че ще се справим?
Изгледите не бяха добри, дори и с чужда помощ.
— Никой няма да ни позволи да го направим — каза Адна. — Само да го споменем пред когото и да било и ще ни сложат под денонощно наблюдение.
— Какво ще кажеш за някой от глутницата ми?
— Не. Разполагаме със съвсем малко време. Трябва да действаме веднага. Не можем да си позволим да изгубим дори минута в набиране на съюзници.
— Веднага? — повторих, усетила как косъмчетата по тила ми настръхват.
— Имам предвид още днес — обясни тя. — Така де, тази вечер. Обратно във Вейл.
— Но това е истинска лудост! — не можах да сдържа възклицанието си аз.
— Там несъмнено цари голям безпорядък, а и Пазителите вероятно все още се занимават с Денвър — леденото спокойствие, с което Адна изрече тези думи, ме накара да зяпна. — Можем да се промъкнем и да избягаме незабелязано, навярно по-лесно, отколкото в който и да било друг момент.
Отворих уста, за да кажа нещо, но после се отказах. Е, добре, в думите й имаше логика. Безразсъдна логика, но все пак…
— Не може ли да вземем поне Конър?
Щях да се чувствам по-добре, ако заедно с нас имаше още един воин, а Конър вече знаеше за Рен, пък и обикновено подкрепяше Адна почти във всичко.
Тя потръпна.
— В никакъв случай. Той е последният, когото искам да моля за помощ.
Страхът ме накара да избухна.
— Какво всъщност става между вас двамата?
Адна направи една-две крачки назад.
— Какво искаш да кажеш?
— Половината време се заяждате, но започвам да си мисля, че през другата половина сигурно се целувате тайничко някъде.
Адна се изчерви, после пребледня и най-накрая ми обърна гръб.
— Между мен и Конър няма нищо.
— Той обаче се държи сякаш има — не отстъпвах аз.
Когато Адна отново ме погледна, в очите й се бе появил стоманен блясък.
— Кала, ти се появи тук по средата на представлението. За да разбереш какво е положението с Конър, трябва да знаеш цялата история.
— Е, защо не ми разкажеш първото действие тогава?
Тя сви рамене и разсеяно започна да разглежда дисковете си.
— Бях на единайсет, когато майка ми умря.
Рязко изпънах рамене, без да знам какво да отговоря. Не знаех как да реагирам. Само допреди миг се закачах с нея, а ето че сега говорехме за мъртви майки.
Адна продължи:
— Конър се присъедини към отряда Халдис точно след като тя загина.
Приближих се до нея.
— Адна, съжалявам. Не е нужно да ми обясняваш.
Тя не ми обърна внимание и продължи да си играе с уредбата, превъртайки няколко песни.
— Беше едва на шестнайсет. Не беше прекалено млад за току-що назначен Нападател, но беше най-близко до мен по години. Той ми помогна да преживея най-тежкото. Изобщо не ме оставяше на мира. Непрекъснато се закачаше с мен. По онова време изживявях особено непохватна фаза, не знаех къде да си дяна нито ръцете, нито краката. На Конър не му омръзваше да се заяжда с мен, но аз имах нужда от това. То ми помагаше да не мисля за майка си. Не ми даваше и минута спокойствие.