Лицето й се изопна.
— По онова време и една минута спокойствие щеше да ме убие.
Най-различни чувства пробягваха като сенки по лицето й. Тя затвори очи и се усмихна.
— Нощем се промъкваше в стаята ми и ми разказваше разни абсурдни историйки за Академията, докато не заспях и това удържаше мрака, надвиснал над мен. Не знам дали бих понесла да остана сама нощем. Той бе най-добрият ми приятел, чак докато не дойдох да уча в Академията.
— Трябваше ли да се върнеш в Денвър за назначението си?
— Не — отвърна тя, без да ме поглежда. — Сама поисках така. В Академията се обучавах за Тъкач, ала никога не съм искала да бъда другаде, освен в Денвър. Отрядът Халдис открай време е моето семейство. Мястото ми е при тях.
Тя наведе глава и тъмната коса закри лицето й. Миг по-късно се засмя — отново бе станала онази Адна, която познавах.
— Първото, което Конър каза, след като се завърна от няколкомесечен престой в аванпоста, беше: „Виждам, че вече имаш гърди. Поздравления. Надявам се, че знаеш как да ги използваш.“
— Да не искаш да ми кажеш, че това е неговата представа за приятелство?
Адна повдигна едната си вежда:
— Нали не мислиш, че се е опитвал да ме сваля сериозно?
— Е, предполагам, че не.
Сигурно бе права, но нещо в начина, по който Конър се шегуваше с Адна, бе различно от обичайните закачки, които го бях чувала да подхвърля на други момичета.
— Именно. На Конър да говори така си му е в кръвта — тя се усмихна, ала в гласа й се долавяха притеснени нотки. — Не че Сайлъс не влоши нещата.
— Как?
— Изгубих един бас и той ме накара да целуна Конър — обясни Адна, а по бузите й плъзна руменина. — Което определено наля масло в огъня.
Тя разкърши рамене, сякаш несъзнателно се готвеше да отвърне на някакво предизвикателство.
Дръзката й поза ме накара да се усмихна.
— Защо му е било на Сайлъс да те кара да целуваш Конър?
Адна се изсмя мрачно.
— Защото Сайлъс е блестящ учен, но изобщо няма въображение. Самият той ненавижда Конър и не може да си представи нищо по-ужасно от това да е принуден да го целуне. Ето защо поиска от мен да направя точно това.
— Разбирам — казах, впила изпитателен поглед в лицето й. — Е, целуна ли го?
— Да.
— И?
Адна се извърна и започна да търси някаква песен в албума, който беше пуснала, така че не можех да видя лицето й. Песента тръгна, но тя продължи да мълчи, поклащайки се в такт с музиката.
— И нищо. Конър няма да дойде с нас — каза тя най-сетне и протегна ръка. — Е, ще ми дадеш ли пръстена или не?
Стиснах зъби, но все пак свалих халката и й я подадох. Внезапно почувствах ръката си някак странно гола. Сплетох пръсти, опитвайки се да не обръщам внимание на празнотата, от която ме болеше до мозъка на костите.
Адна откачи една кама от кръста си и допря връхчето й до пръстена, а после затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Напълно неподвижна, аз я гледах, затаила дъх. Въздухът около нея като че ли се сгъсти и започна да блещука, сякаш някой я бе посипал със златен прашец.
Много бавно тя отдръпна камата от пръстена и от връхчето му се проточи нещо тънко. Една-единствена ефирна златна нишка.
Адна отвори очи и се усмихна.
— Готово.
Дъхът, който бях затаявала толкова дълго, излезе шумно от гърдите ми и тя ме погледна.
— Всичко е наред, Кала. Знам какво правя. Тези нишки отварят прозорец — няма да можем да минем през него, но ще видим какво има от другата страна. Ето как ще открием Рен.
Кимнах, но краката ми трепереха.
— Ами ако не е сам?
— Точно затова ще го направим по този начин — каза тя и ми върна пръстена. — Нишката ще ни отведе при него и ще имаме достатъчно време да преценим дали се намира някъде, откъдето можем да го измъкнем или е по-добре да почакаме. Става ли?
— Става.
Изпитах облекчение, когато разбрах, че не възнамерява да се изправим сами срещу цяла глутница Стражи.
Тя вдигна ръка и започна да описва бавни кръгове. Златната нишка постепенно се удължаваше, навивайки се на тънка спирала пред нея.
— Искаш ли да гледаш?
Приближих се още мъничко и надзърнах над рамото й. Спиралата проблясваше, а в далечината другият край на нишката бавно се удължаваше. Постепенно започнах да виждам фигури, смътни и нефокусирани. Имах чувството, че се носим във въздуха, твърде бързо, за да различа какво има под нас. Присвих очи и още по-настойчиво се завзирах в спиралата, която пулсираше от светлина. Стори ми се, че виждам дърво, после стръмен склон. Очертанията на сграда. Изведнъж спиралата потрепери и златистата светлина се разсея, разкривайки планинско било, покрито с високи борови дървета, насред които имаше сечище.