— Разпознаваш ли нещо? — попита Адна.
Кимнах, макар да ми се струваше, че се вкаменявам.
— Тук е — каза Адна, взирайки се в спиралата, — но не знам дали е сам. Като се има предвид, че във Вейл е посред нощ, всички там сигурно спят.
— Сам е — прошепнах.
— Сигурна ли си? — тя ме погледна и сбърчи чело. — Ако си, още сега ще отворя портал.
Не бях в състояние да откъсна очи от прозореца, изтъкан от нишката на Адна. Прозорец, който отвеждаше при Рен.
— Сигурна съм.
След като минахме пред портала, който Адна бе изтъкала, тя го затвори и се обърна към мен.
— Какво е това място?
Без сиянието на магическата врата, сребърната луна над нас хвърляше съвсем малко светлина върху сечището. Недостроени сгради оформяха полукръг около глуха улица, застлана с павета, в средата на която имаше фонтан. Излетите основи сега не бяха нищо друго, освен грозни, зеещи ями, от които стърчаха греди. Ето какво бе останало от глутницата Халдис — скелети на къщи, жалки останки от живот, който никога нямаше да бъде изживян.
Струваше ми се, че някой е натъпкал цяла шепа памук в гърлото ми. Трябваше да се прокашлям няколко пъти, преди да съм в състояние да проговоря.
— Това е мястото, където щеше да живее глутницата. Трябваше да се пренесем тук след съюза.
— Сериозно? — очите на Адна се разшириха. — О!
Прехапах устни и кимнах.
— Как мислиш, къде е той? — попита тя, взирайки се в смълчания, изоставен строеж.
Вдигнах ръка и посочих постройката, издигаща се на върха на неголямо възвишение — единствената завършена сграда.
— Там.
— Сигурна ли си?
— Това щеше да е нашата къща — отвърнах, неспособна да срещна погледа й.
— Господи! — Адна ме прегърна през раменете. — Кала, аз… не знаех.
— Няма нищо — рекох, макар изобщо да не се чувствах толкова уверена, колкото се опитвах да звуча. — Няма да има никой друг. Мястото е изоставено. Глутницата, за която беше построено, вече не съществува.
— Добре. Как искаш да го направим?
Погледнах я изумено.
— Нямаш план?
— Планът ми бе да открия брат си. Ето че го сторих. Край.
— Но нали трябва да го убедим да дойде с нас!
Цяло чудо бе, че успявах да шепна, като се има предвид колко бързо ме обземаше паника.
— Точно затова те помолих да дойдеш с мен — заяви тя, взирайки се в запустялото място. — Кажи ми, че не бях права!
Оголих зъби насреща й, но се отказах да споря и отново се обърнах към къщата, издигаща се на около петдесетина метра от нас.
— Но ако все пак искаш план — бавно започна Адна, — бих ти предложила да поговориш с него. Извикай, ако си в опасност. Или пък надай вой. Както ти е по-лесно.
— Много ти благодаря — процедих и я изгледах мрачно.
Адна скръсти ръце на гърдите си.
— На драго сърце бих дошла с теб, но Рен не ме познава. Ти си тази, на която държи и която би могла да го разубеди, ако действително вярва на Пазителите. Ти и никой друг, Кала.
— Знам.
Постепенно започвах да осъзнавам къде се намирам, чувствах го с цялото си същество, като мъчителна болка, спотаила се дълбоко в костите ми. Това беше единственият ми шанс да поправя злото, причинено от бягството ми. Ако изобщо беше възможно.
Студеният зимен въздух ме обгръщаше като наметало, просмукваше се под кожата ми и се разливаше по тялото ми, опитвайки се да потуши искриците надежда, мъждукащи в мен. За краткото време, което бях прекарала с Търсачите, бях научила истинската цена на Войната на магьосниците. Жертвите й вече не бяха безименни и непознати: Лидия, Корин, Монроу, майка ми, дори Ансел — тяхната смърт и загубата, понесена от брат ми, тежаха на плещите ми като котва, заплашваща да ме повлече към дъното на океан от страх и угризения.
Мястото тънеше в мъртвешка тишина. Развалините от предишния ми живот хвърляха над него безформени, гротескни сенки. Те не представляваха истинска опасност — просто останки от миналото, болезнени спомени, които полепваха като паяжини по мен.