Придружаваше я друга жена, чиято външност можеше да бъде описана по един-единствен начин — свирепа. Гарвановочерната й коса бе подстригана съвсем късо, разкривайки сложна татуировка, изрисувана върху карамелената кожа на врата й. Лъскавите дръжки на ножовете, втъкнати в колана й, улавяха слънчевите лъчи и проблясваха като смъртоносни светлоотразители.
— Лидия! — Конър се втурна към новодошлите и сграбчи жената с татуировката в мечешка прегръдка.
— И аз се радвам да те видя, Конър — каза тя с нисък, дрезгав смях. — Как е Тес?
— Все още се дрънкат с Айзък — ухили се Конър. — Много й липсваш, разбира се.
Лидия отвърна на усмивката му.
— Ако не се случи нещо непредвидено, ще я видя само след няколко часа.
Конър сложи ръце на раменете й.
— Не очаквай кой знае какво събиране тази вечер.
— Ще съм доволна и на малко — отвърна тя.
Итън се приближи до двамата и като улови Лидия за лакътя, я обърна към себе си.
— Как си се издокарала само — подхвърли той и двамата допряха ръце по начин, който ми заприлича на ритуален поздрав.
— Чух, че сме имали много специални гости — каза Лидия и погледът й обходи стаята, спирайки се върху мен.
Тя кимна лекичко и аз едва не направих крачка назад от учудване. Това бе жест на… уважение. Два въпроса започнаха да се гонят из главата ми. За кого ме мислят тези хора? И какво искат от мен?
Лидия се поклони сковано на Монроу.
— Е, ще го бъде ли?
Монроу премести поглед от нея към мен.
— Все още не сме стигнали дотам.
Русокосата, строга на вид жена, се усмихна.
— Чудесно. Тъкмо няма да ни се налага да повтаряме — каза тя, след което ми даде знак да се приближа. — Кала, за мен е чест да се запознаем. Казвам се Аника.
— Благодаря.
Поех протегнатата й ръка, без изобщо да се учудвам от силното й ръкостискане. Всичко у тази жена — от плътния й, контраалтов глас до царственото й държание — излъчваше авторитет.
— Макар че не съм много сигурна за това с честта.
Тя се засмя.
— Ти спаси Потомъка, а по този начин може би и нас.
— Все още не сте ми казали дори какво означава това, че съм Потомъкът — намеси се Шей, който междувременно се бе приближил до мен. — Откакто съм тук, Адна не се откъсва от мен, досущ като някаква бавачка.
— Бавачка, как ли пък не! — възмути се Адна. — Не съм имала възможност да те напляскам дори веднъж, което си е направо срамота.
Очите на Шей се разшириха и той ме погледна, поклащайки глава, ала това не попречи на кръвта ми да кипне.
— Адна! — Монроу я изгледа строго.
Почти очаквах Конър да я потупа одобрително, задето бе изръсила нещо съвсем в негов стил, но той изглеждаше по-недоволен и от Монроу. Плъзнах поглед по крехката й фигура и се опитах да преценя колко време ще ми отнеме да й откъсна и двете ръце от раменете.
„Определено по-малко от десет секунди. Може би дори по-малко от пет.“
— О, стига сте се втелявали! — сопна се тя, ала после хвърли нервен поглед към Аника. — Извинявай, Аника.
— Приема се — по устните на Аника пробяга усмивка, преобразявайки я за миг. — Ще отнеме известно време, докато научиш всичко за това кой си, Шей. Сигурна съм, че чакането е неприятно и наистина съжалявам. Ала твоята роля идва малко по-късно. По-належащият въпрос в момента е къде е мястото на Кала във всичко това.
— Моето място?
Най-сетне успях да откъсна очи от Адна, която, вместо да продължи да се закача с Шей, както очаквах, наблюдаваше Конър с тънка усмивчица на уста.
— Аз съм Стрелата — каза Аника. — Така че в момента аз давам нарежданията.
При вида на обърканото ми изражение тя докосна розата на компаса около врата си, а после посочи Монроу.
— Стрелката напътства Водачите на всички подразделения. Вече познаваш Водача на подразделение Халдис.
— Какво представлява подразделение Халдис? — попитах, като си мислех за алхимичния символ на вратата.
— Когато му дойде времето, ще научиш всичко — каза Аника. — Обещавам. Ала в момента има един друг въпрос, който изисква да се занимаем с него възможно най-бързо. Нуждаем се от помощта ти, стига да си съгласна да ни я дадеш.
— И как точно мога да ви помогна?
В гласа ми отново се прокрадна подозрение. Независимо колко пъти ми казваха, че мога да им имам доверие, продължавах да се опасявам, че ми залагат капан.