— Да — казах. — Ще го направя.
— Кала… — започна Шей, но аз го погледнах гневно, оголила зъби насреща му.
— Не. Те са прави. Съюзничество е именно това, което искам. Това, което глутницата ми би искала.
— Отлично — каза Аника.
Стори ми се, че чух Итън да изръмжава недоволно, докато се отдръпваше в ъгъла, където се цупеше и преди идването на Лидия и Аника.
— Ще ни трябва малко повече информация, преди да предприемем каквото и да било — обади се Монроу.
— Ще ви кажа всичко, което знам. Но нямам представа дали ще ви свърши работа, за да планирате нападението си.
— Всяка информация ще ни е от полза.
„Хубаво.“
— Но да започнем с нещо по-лесно. В края на есента изгубихме двама Търсачи. Знаеш ли какво се случи с тях?
„Лошо.“
Незнайно как успях да не потреперя. Това определено нямаше да е от полза за сключването на съюза.
— Да.
„Само още един въпрос и ако отговоря искрено, вероятно ще ме убият.“
— Кала, почакай — Шей застана още по-близо до мен.
В гласа му се долавяше предупредителна нотка — сигурна бях, че и двамата си мислим едно и също ужасно нещо, но въпреки това поклатих глава.
— Ако искат съюзничество, трябва да знаят с кого го сключват.
„И ако поискат да си отмъстят — така да бъде.“
Огледах се наоколо. Двукрилата врата беше затворена. Изглеждаше солидна, ала не толкова, че да спре един Страж, връхлетял стремглаво отгоре й.
„Наложи ли се да избягам, ще успея.“
— Но…
Пръстите на Шей се сключиха около китката ми, но аз не му обърнах внимание.
— И двамата са мъртви.
Адна сведе очи към пода. Аника и Лидия въздъхнаха, но Конър само потърка едва наболата си брада:
— Не е като да не сме го очаквали, Монроу.
— За Кайл вече знаехме — тихичко каза Монроу. — Той беше сред Падналите. Ала за Стюарт не бяхме сигурни. Никого не смятаме за мъртъв, преди да сме научили за смъртта му от първа ръка.
Косъмчетата по тила ми настръхнаха.
— От първа ръка?
— Да — потвърди Аника. — Такива са нашите правила.
Зачудих се какво ли щяха да сторят, когато научат колко добре запозната бях в действителност с обстоятелствата около смъртта на другия Търсач. Ето на това му се казваше „от първа ръка“.
— Почакайте малко — намеси се Шей, сбърчил чело. — Какво представляват Падналите? Срещнах това име във „Войната на всички срещу всички“. Да не става дума за онези създания, които изпълзяха от гнусните картини на вуйчо ми?
Колкото и да не ми се искаше, не можах да не потреперя, когато чух Шей да споменава съществата, които ни бяха преследвали из мрачните коридори на имението „Роуан“. Начинът, по който тътрузеха краката си и стенеха, празните им очи…
— Точно така. Сега обаче нямаме време да говорим за тях — каза Монроу и го погледна строго, преди отново да насочи вниманието си към мен. — Да се върнем на Стюарт. Ако знаеш нещо…
Кимнах, като се опитвах да не обръщам внимание на това, че едва успявах да си поема дъх.
— Какво се случи с нашите агенти, Кала? — попита Аника. — Трябва да знаем как са умрели, а източниците ни във Вейл не разполагат с никаква информация.
— Източници? — повторих намръщено, но изражението, появило се върху лицето на Монроу, тутакси прогони въпроса ми.
— Просто ни отговори.
В очите на Шей припламна тревога.
— Определено смятам, че трябва да им обясним по-подробно, за да придобият правилната представа.
Издърпах ръката си от неговата, готова да побягна или да се хвърля в атака, ако се наложи.
— Вече разполагат с всички необходими подробности, Шей. Аз съм Страж и те отлично знаят какво означава това.
— Мамка му! — промърмори Конър.
Двамата с Лидия се спогледаха и бавничко започнаха да се приближават към Итън, който ме наблюдаваше, наклонил глава на една страна с измамно невинен вид.
Адна хвърли изпитателен поглед към Конър.
— Какво?
Той поклати глава, за да я накара да замълчи, без да сваля очи от мен.
Преглътнах мъчително и започнах:
— Двамата с Шей бяхме пред клуба на Ефрон Бейн, когато вашите хора ни нападнаха.
Видях как Монроу стисна челюсти.
— Продължавай.