— Наредено ми беше да браня Шей. Убих един от тях на място.
— Стюарт — прошепна Лидия.
Тя и Конър стояха от двете страни на Итън като стражи.
— Свършихме ли с приказките вече? — тихо попита той.
— Овладей се — каза Аника. — Да спечелим войната — само това има значение. А на война винаги има жертви.
— Заради нея и останалите като нея — изплющя гласът на Итън.
— Погледни я, Итън. Тя е просто едно момиче — намеси се Монроу. — Спомни си какво говорихме. Стражите не са онова, което изглеждат. С помощта на Кала може да ги привлечем на наша страна.
Успокояващите думи на Монроу ме изненадаха. Не че ми харесваше особено да ме наричат „просто едно момиче“, но се радвах, че не жадува за отмъщение. За съжаление не всички в стаята споделяха чувствата му.
С разкривено от ярост лице, Итън свали арбалета от рамото си и се прицели в мен.
— Долу оръжието, Итън! — извика Аника.
Конър го изтръгна от ръцете му.
— Може би ще е най-добре да си тръгнеш.
— Как ли пък не — възрази Итън, без да го поглежда. — Какво стана с Кайл?
— Междувременно дойдоха още Стражи — отвърнах, а Шей застана пред мен, закривайки почти напълно Итън от погледа ми. — Казаха, че Пазителите го искали жив.
Итън кимна, вените по врата му пулсираха.
— И?
— Отведоха го при Ефрон Бейн за разпит.
Ужасът от онази нощ ме заля като вълна и аз затворих очи под напора на страшните спомени — похотливия поглед на Ефрон, докосването му, накарало ме да настръхна от погнуса. Чувството на омерзение бе изместено от нарастващ гняв.
„Нека само посмее отново да опита нещо такова! Този път няма да стоя и да му позволявам да прави каквото си иска.“
— Ти беше ли там?
— Да.
Струваше ми се, че пак съм в онзи кабинет и слушам виковете на Търсача, докато Рен стиска ръката ми. По тялото ми пробяга тръпка.
— Ти ли го разпитваше? — Итън изглеждаше спокоен. Прекалено спокоен.
— Не.
— Кой тогава?
— Достатъчно, Итън — прекъсна го Монроу. — Знаеш какво се е случило с Кайл. Нали го видяхме в „Роуан“. Всичко свърши. Опитай се да го приемеш.
Итън го изгледа свирепо.
— Мисля, че имам право да знам какво е станало с брат ми!
„Брат?“
Изведнъж всичко ми се изясни — и изпълнените с омраза погледи, които Итън ми отправяше, и вечната му потиснатост. Прониза ме болезнено състрадание. Прокашлях се, защото лицето на Ансел, изплувало внезапно пред очите ми, накара гърлото ми да се свие.
— Съжалявам, че си изгубил брат си. Аз също имам брат. Ако нещо се случи с него…
„Какво ли става с Ансел? И с Брин, която ми е по-близка и от сестра?“
Итън ме погледна с обезумели очи.
— Е, кажи ми…
— Призраци — изговорих на един дъх. — Винаги използват призраци за разпитите си.
— Призраци? — задавено повтори Итън. — Хвърлили са го на призраците?
Той затвори очи за миг, а после посегна към кръста си. Видях блясъка на стомана, когато извади камата си, и тялото ми се напрегна, готово да приеме вълчата си форма.
— А ти си била там! — изсъска той. — Брат ми е един от Падналите, а ти си била там. Ти, бездушна кучко, ти си могла да го предотвратиш!
Когато отново отвори очи, видях, че горят с подклаждана от бездънна мъка ярост. Направи крачка към мен, стиснал камата в ръка. Тъкмо щях да се нахвърля отгоре му, когато Монроу застана между нас. В същия миг Шей тупна с лапи на пода — златистокафяв вълк, приклекнал отбранително пред мен и оголил зъби срещу Итън.
Мрачната усмивка на Итън се стопи и той пребледня още повече.
— Пак ти си тази, която превърна Потомъка в чудовище. Ще ти смъкна кожата и ще я нося вместо палто.
Тялото на Шей се напрегна и той присви уши назад, когато Итън се втурна към мен.
— Не! — изкрещя Аника.
Монроу се пресегна и сграбчи Итън през кръста.
— Лидия, Конър, изведете го оттук! — викна той, мъчейки се да удържи яростно съпротивляващия се мъж. — Ще се оправим с това по-късно.
Ругатни и пръски слюнка се лееха от устата на Итън. Двамата Търсачи се втурнаха да помогнат на своя водач. С огромни усилия те най-сетне успяха да издърпат крещящия, ридаещ мъж от стаята, ала отчаяните му викове достигаха до ушите ми дори когато вече не го виждах.
Монроу, по чието лице се четеше дълбока печал, поклати глава и погледна към вълка, който лежеше в краката ми и не откъсваше очи от вратата.