— Ако нямаш нищо против… — въздъхна Монроу.
— Шей, преобрази се — казах тихо. — Веднага.
Миг по-късно той вече стоеше до мен в човешкия си облик, но погледът му си остана все така бдителен.
— Ако някой от вас я нарани, ще съжалявате жестоко — каза той на Монроу.
— Кала няма да пострада.
Стана ми неудобно от начина, по който говореха за мен, сякаш изобщо не бях там. Разбирах и дори оценявах желанието на Шей да ме защити, но нали бях воин. Не се нуждаех от ничия защита. Жегна ме раздразнение, като досаден бодил, впит дълбоко в кожата ми.
Този инцидент няма да се повтори — каза Монроу. — Уверявам те.
— Съжалявам за случилото се в онази нощ — не исках да мълча, докато други обсъждаха съдбата ми. — Знам, че извинението ми сигурно не означава нищо за вас.
Погледнах към вратата, през която бяха извлекли съпротивляващия си Итън.
— Нито пък за него.
— Напротив, означава, стига да е искрено — Монроу спря замислен поглед върху загриженото ми лице. — Ще му трябва известно време, докато започне да ти има доверие. Ако изобщо някога го стори.
— Нищо няма да се получи — Шей закрачи напред-назад, стиснал юмруци до тялото си. — Как можем да постигнем някакъв напредък, ако един от вас непрекъснато се опитва да я убие?
Имаше право. Не виждах как ще помогна на останалите от глутницата си, ако непрекъснато се тревожа дали някой изпълнен с желание за мъст Търсач няма да забие камата си и гърба ми.
— Итън може да е разкъсван от гняв и мъка, но все още следва заповедите ми — заяви Аника. — Никой няма да нарани Кала, докато е под моя защита.
Обърнах се, за да я погледна, и повдигнах вежди.
— Под твоя защита?
Шей беше прав. Нищо нямаше да излезе от това съюзничество. Една истинска алфа не се нуждае от ничия защита. Търсачите не разбираха нито мен, нито моя свят. Ала нима имаше начин да спася Ансел, Брин и останалите без чужда помощ?
По устните на Аника пробяга суховата усмивка.
— Боя се, че това е твоят жребий, Кала. Поне докато не успееш да докажеш лоялността си пред другите.
— Един Страж е верен само на своята глутница — отвърнах автоматично и лицето ми се разкриви от болка.
„Глутницата, която изоставих.“
Спомних си обезумелия от скръб Итън и се запитах дали бих реагирала по-различно, ако местата ни бяха разменени. Щеше ли да има в сърцето ми място за прошка? Може и да не бях убила Кайл собственоръчно, ала той бе мъртъв, защото си бях свършила работата. Не можех да виня Итън за това, че бе насочил цялата си ярост върху мен.
„Нямам друг избор. Съюзничеството трябва да сработи.“
Шей взе ръцете ми в своите и топлината на допира му ме извади от мрачните мисли. Срещнах погледа му и си спомних защо се бях съгласила да избягам от Вейл. Раздразнението ми се изпари. Преплела пръсти в неговите, прокарах палец по китката му. Той се усмихна и сърцето ми прескочи един удар.
— Ще им помогнем, Кал — тихичко каза Шей. — Вече съм до теб и точно това ще направим — ще помогнем на Ансел и на останалите.
Кимнах, ала така и не можах да извикам върху лицето си усмивката, с която исках да отвърна на неговата. Бръчките около очите на Монроу като че ли станаха по-дълбоки, докато гледаше преплетените ни пръсти. Смутена, пуснах ръката на Шей, питайки се дали всички Търсачи се гнусят толкова от идеята, че скъпоценният им Потомък е влюбен в един Страж. Натрапчива тревога накара сърцето ми да се свие — ако наистина беше така, щеше ли това да промени чувствата на Шей към мен?
— Точно на това се надяваме всички — каза Аника. — Ала преди да предприемем следващия си ход, ни трябва повече информация. От колко време планираш да въстанеш против Пазителите?
„От колко време планирам да направя какво?“
— Ъъъ… аз…
Думите сякаш се оплетоха в езика ми. Нищо не бях планирала. Всяко решение, което бях взела, целеше единствено да помогне на Шей. Избор, правен в рамките на секунди. Насред пълен хаос.
— Принуждаваха я да се омъжи за някого — гласът на Шей бе пропит с отвращение. — На седемнайсет години… можете ли да повярвате!
Монроу кимна и отвори уста, за да каже нещо.
Имах чувството, че някой бе забил юмрук в стомаха ми.
„Защо всичко винаги се свежда до нас с Рен? Нима Шей не разбира саможертвата, която Рен направи, когато ме остави да си вървя?“
— Не заради това… — започнах, но така и не довърших. — Не исках да обявявам на всеослушание личните си отношения.