— Държим две пощенски кутии във Вейл, под измислени имена, разбира се. Всички разполагат с ключ — обясни Аника, видимо доволна, че има повод да прекъсне Конър и Сайлъс. — Ето как поддържаме връзка. Променяме имената и кутиите на всеки няколко месеца и раздаваме новите ключове. Във Вейл е пълно със запалени скиори и сезонни работници, които непрекъснато идват и си отиват, така че никой не обръща особено внимание на честата смяна на имената.
Кимнах неспокойно. Търсачите са ни наблюдавали през цялото време, а ние дори не сме подозирали. Те бяха непредсказуеми и това ги правеше още по-опасни, отколкото си мислех в началото. Всяко ново разкритие подкопаваше още мъничко гордостта ми от ефективността на нашите патрули.
— Ще се срещнете с Грант тази нощ — обясни Сайлъс, изваждайки смачкан лист от задния джоб на дънките си. — Потвърждението пристигна току-що.
Аника посегна към бележката.
— Сайлъс, вече говорихме, че кореспонденцията трябва да се пази в приличен вид.
— Бързах — сви рамене той.
— Ако бях на твое място, не бих го докоснал — подхвърли Конър. — Кой знае къде е било.
— Затваряй си устата, гнида такава — сопна се Сайлъс.
— Гнида? — Конър избухна в смях. — Колко време ти отне да го измислиш?
— Млъкнете и двамата — Монроу, който проговаряше за първи път, откакто бе дошъл в стаята, си бе възвърнал авторитетното спокойствие, което се излъчваше обикновено от него. — Аника, моят екип е готов. Можем ли да действаме още днес, както се надявахме?
Зачаках отговора със затаен дъх. По дяволите, ако сега Аника кажеше „не“, сама щях да намеря начин да се добера до Вейл.
— Да — отвърна тя. — Кои ще отидат?
Усмихнах се и прокарах език по острите си зъби. Шей ме погледна. Виждах, че се тревожи, ала въпреки това кимна — и той като мен прекрасно осъзнаваше колко е важна тази битка.
— Лидия, Конър, Итън и Кала — отговорът на Монроу ме сепна.
Колкото и да изгарях от нетърпение да се хвърля в бой, да ме причислят към Търсачите си оставаше доста странно. Освен това едно от тези имена все още ме караше да се чувствам неспокойна.
— Итън? — повторих, припомняйки си обезумелия поглед и неистовите му крясъци отпреди половин час.
— Трябва да свикне с идеята за съюзничеството възможно най-скоро — обясни Монроу. — Нямаме време да го чакаме.
— Съгласна съм — каза Аника. — Кой друг?
— Айзък и Тес ще ни помогнат да организираме мисията от аванпоста — при тези думи той направи пауза и погледна Адна. — Джеръм ще тъче.
Адна едва не се задави, но Аника я изпревари:
— Не. Джеръм получи преподавателски пост. Той е отличен Тъкач и си е заслужил мястото в Академията. Което означава, че Адна автоматично поема длъжността му в Халдис.
Адна затвори уста, видимо доволна.
— Мислех си, че като се има предвид естеството на тази… — започна Монроу.
— Не подлежи на обсъждане — прекъсна го Аника. — Адна ще тъче. Вярвам, че това няма да е проблем.
— Не — увери я Монроу, макар да бе скръстил ръце на гърдите си с явно неодобрение.
Аз ги гледах намръщена.
„За какво беше това?“
Каквато и да беше причината за препирните между Монроу и Адна, не исках тя да попречи на мисията ни. За щастие, Аника също не го желаеше.
— Добре — каза тя. — Нямаме време за губене. Итън там ли е вече?
— Аха — отговори Конър. — Досега трябва да му е попреминало. Тес върши чудеса със съкрушените души. Освен това мисля, че му даде курабийки — при тези думи той смигна на Лидия. — Така оплете и тебе в мрежите си, нали?
— Никога не съм можела да устоя на овесени курабии с шоколад — сви рамене Лидия.
— Да се надяваме, че Итън не ги е изял до троха — разсмя се Конър.
— Много скоро ще разберете — усмихна се Аника. — Адна, отвори портал.
5
— Почакайте — Шей ме хвана за ръката и ме задържа, въпреки че изобщо не бях помръднала. — Тръгвате още сега?
— Разполагаме само с няколко часа, докато патрул от възрастните вълци на Найтшейд смени връстниците на Кала… ако изобщо младите вълци все още ходят на обиколки, на което разчитаме — отвърна Аника. — Бързината е от жизненоважно значение, ако искаме да осъществим контакт. Часовата разлика работи в наша полза, но това е всичко.
— Часовата разлика? — повторих аз. — Какво искате да кажете?
— Във Вейл е един час по-рано — обясни Лидия, докато разглеждаше острието на камата си.