— Намираме се в различни пояси? — ахнах. — Къде сме?
— В Странстващата академия — каза Адна, заставайки пред малката ни групичка. — Средоточието на всичко, свързано с Търсачите.
— Странстващата академия?
Никога не бях чувала за такова място. От онова, което ни бяха казвали за Търсачите, бях останала с впечатлението, че се спотайват из разни коптори по целия свят, мъчейки се да съберат достатъчно хора за своите партизански набези.
— Академията е най-ценното, което имаме — усмихна се Аника. — Тя съдържа цялото ни знание и ни дава храна, умения и знания. Повечето Търсачи живеят тук, с изключение на онези, които имат мисии навън.
— Нарича се Странстващата академия, защото сме принудени да я местим непрекъснато — добави Монроу. — За да не бъдем открити, никога не оставаме на едно място повече от шест месеца. Ако Пазителите пренесат войната на наша територия, това би могло да сломи съпротивата ни веднъж завинаги.
Макар и да не бях видяла кой знае колко от тази Академия, то все пак ми стигаше, за да съм наясно, че е огромна.
— Как може да преместите цяла сграда?
— Точно така — обади се Шей и бавно се завъртя, взирайки се във високия таван на стаята. — И аз съм се чудил неведнъж.
Адна му намигна.
— Ако след три месеца все още си любопитен, мога да ти осигуря място на първия ред.
— Няма значение — изръмжах. — Къде се намираме сега?
— Айова — отговори Аника.
Аз се намръщих.
— Защо ви е било да я слагате точно в Айова?
— Именно — подхвърли Конър и ми кимна с престорена сериозност.
Адна въздъхна.
— Мести се из целия свят. Сега се падна да е в Айова. След това отиваме в Италия.
Пред очите ми сякаш се завъртя глобус. Как се бях озовала тук?
— Точно сега нямаме време за подробни обяснения — каза Аника и даде знак на Адна. — Да го оставим за по-късно.
— Имаш право — съгласи се Конър. — Адна, отвори портал. Открай време не обичам да чакам — направо се изприщвам.
— Току-виж от това си станал по-хубав — измърмори Сайлъс под носа си и извади няколко сгънати листа от купчината.
За мен беше същинска мистерия как успя да открие онова, което му трябваше, сред неразборията на масата.
— Това е следващото съобщение за Грант — каза той и метна листовете към Конър, досущ като фризби. — Гледай да не го изгубиш.
Конър улови писмото във въздуха.
— Благодаря.
— Какво става? — погледнах към Шей, тъй като не разбирах абсолютно нищо от странния разговор.
— Ариадна тъче порталите ни — обясни Монроу. — Това е най-важният пост, който един Търсач може да заеме.
Най-важният пост. Огледах Адна преценяващо — надали беше много по-голяма от Ансел.
— Тя ще предвожда мисията ни?
— Не, няма да я предвожда — поправи ме Монроу. — Тя ще тъче.
— Не е ли… прекалено малка?
Нямах никаква идея какво представлява това тъкане, но след като беше от жизненоважно значение за успеха на мисията ни, бих предпочела за него да отговаря някой с малко повечко опит.
— Както съм казвал и преди — Конър потупа Адна по главата, — нашето съкровище надмина всички очаквания.
— Просто ме оставете да си свърша работата — измърмори Адна и се дръпна от ръката му.
Направих крачка към нея, с намерението да се уверя, че наистина е толкова изключителна, колкото всички казваха, но Шей ме задържа за лакътя.
— Мисля, че да го видиш с очите си е за предпочитане пред всяко обяснение.
Адна свали тънките метални шипове от колана си.
— Какво представляват? — попитах, застанала нащрек, в случай че все пак се окажеха оръжия.
Адна долови отбранителната ми позиция и едната й вежда подскочи.
— Скин ду. Традиционна ирландска кама. Това са инструментите на Тъкачите. Сама ще видиш за какво служат.
Тя си пое дълбоко дъх и затвори очи. После изведнъж се раздвижи. Камите прорязаха въздуха, всеки мълниеносен удар оставяше след себе си диря от ослепителна светлина, при всеки замах около нас се разнасяше звън като от камбанка. Тялото й се извиваше във френетичен танц. Внезапно тя се хвърли на пода и вдигна ръце към тавана, описвайки движения, които приличаха на някаква причудлива художествена гимнастика. Сияйните нишки, които се източваха от оръжията й, се стелеха една върху друга, звуците, които изпълваха въздуха, се сливаха в звънка хармония. Ръцете й не спираха нито за миг, сякаш камите бяха совалките на огромен невидим стан. Сложната плетеница от светлина блестеше все по-ярко и по-ярко, докато накрая трябваше да извърна очи; вълни от мелодични тонове се разбиваха в стаята, отново и отново, докато не изпитах чувството, че ще се удавя в океан от музика и светлина.