— Освен това си само на шестнайсет години, Ариадна — строго я изгледа Тес. — Все още не си имала време да откриеш истинската любов.
— Напротив, открила я е — Конър се настани на мястото до Адна и обви раменете й с ръка. — Просто не го е осъзнала.
Адна простена и отпусна глава върху масата.
— Ще се омъжа за първия, който ми даде чаша кафе, който и да е той.
— Метни една чаша насам, Айзък! — понадигна се Конър.
— О, моля ти се! — измърмори Адна, без да вдига глава от масата.
— Майтапиш ли се? — каза Конър. — Чаша кафе вместо годежен пръстен? Ето на това му казвам предложение по мой вкус.
Неволно докоснах хладната метална халка на пръста си, но когато улових погледа на Адна, побързах да скрия ръце под масата.
— По-скоро — предложение по джоба ти — подхвърли Айзък.
— Това също — разсмя се Конър.
— Все още не виждам кафе пред себе си — каза Адна. — Дори и след прещедрото ми предложение.
— Не се отчайвай толкова лесно, скъпа — усмихна се Айзък и й донесе димяща чаша. — Кафе, Кала?
— Ъъъ… — поколебах се аз, недоумявайки как могат да си бъбрят така безгрижно, когато ни предстоеше толкова опасна мисия. — Не трябва ли да насочим цялото си внимание към нападението? Аника каза, че разполагаме със съвсем малко време, за да го извършим.
Тишината, възцарила се в стаята, ме накара да затая дъх — май бях казала нещо, което не трябваше.
Най-сетне Тес се смили над мен.
— Миличка, винаги има време за чаша кафе.
И като ме улови за ръката, ме сложи да седна до Конър.
— Както и за всяко приятно нещо, когато смъртта дебне зад ъгъла — добави Конър.
— Амин! — измърмори Итън.
При вида на безрадостните им усмивки цялото ми объркване се изпари. Замислих се за живота, който водеха. За онова, с което се сблъскваха ежедневно — Пазители, Стражи. Призраци. Все неща, от които бяха изтъкани най-страшните кошмари.
Оцеляване. Ето за какво ставаше дума. Търсачите бяха воини, също като Стражите. Всяка битка можеше да им е последна и това — от странните почивки за кафе до неуместните шеги на Конър — бе защитният им механизъм. Това бяха техните доспехи, крепостната стена, с която бранеха ума си. Начин да не позволят на отчаянието да завладее духа им.
И колкото и необикновена да беше тази стратегия, тя определено ми се нравеше. Особено ако включваше кафе, макар да не бях сигурна дали липсата на кофеин нямаше да ме нахъси за битката.
— Какво е това място? — попитах, мъчейки се да свържа в едно склада, тренировъчната зала, а сега и кухнята.
— Имаме аванпостове, разположени близо до всички поселища на Пазителите. Използваме ги както, за да стоим във връзка с нашите агенти в света на хората, така и за да организираме нападения над Пазителите.
— С други думи — доброто старо Чистилище — въздъхна Айзък.
— Може и да е чистилище — разсмя се Лидия, — но кафето си го бива.
— Чистилище? — сбърчих чело аз, ала бързо се усмихнах, когато Айзък ми подаде чаша, пълна с катраненочерна течност.
— Нали се сещаш, мястото между ада и рая — обясни Копър. — Като раят, разбира се, е Академията, а адът…
— … е Вейл — Итън отмести стола си назад и отиде в другия край на стаята, очевидно неспособен да понесе присъствието ми и миг повече.
Тес поклати глава, ала той не й обърна внимание и продължи да пие кафето си в мълчаливо усамотение.
Реших, че ще е най-добре да се държа далеч от него. Без значение бе дали ме харесва или ми има доверие. Не бях тук, за да завързвам приятелства. Тук бях, за да спася глутницата си.
— И къде точно се намираме? — обърнах се към Конър.
Още докато задавах въпроса, едва се сдържах да не потреперя. Можехме ли да сме в безопасност, ако наблизо имаше Пазители?
Отговори ми Лидия, която междувременно се бе приближила до масата заедно с Тес.
— В един склад в Денвър. Оттук Тъкачите отварят портали към местата, където се каним да нанесем удар. Нападателите идват и си отиват в зависимост от възложените им задачи.
— И ние, Берачите, отново оставаме сами — довърши Айзък печално.
Тес изцъка неодобрително.
— Да не искаш да кажеш, че не съм добра компания?
— В никакъв случай, ако това ще те накара да престанеш да ми готвиш — ухили се Айзък.