Кимнах, обзета от внезапно желание Конър, а не Итън да идваше с нас. Не се почувствах по-добре от това, че Лидия пое водачеството, а Итън остана последен. Нямаше как да не се тревожа, че незащитеният ми гръб може да се окаже прекалено голямо изкушение за арбалета му.
— Аз ще ви чакам тук — Адна затвори портала и се облегна на едно дърво. — Гледайте да не се бавите. Не съм сигурна, че и двайсетте пласта дрехи, с които съм се навлякла, ще ми помогнат толкова нависоко. Направо замръзвам.
Думите й ме откъснаха от мислите за препускане из преспите, които изпълваха ума ми.
— Защо не изчакаш вътре?
Като един, Търсачите се взряха в мен. Отвърнах на погледите им, без да разбирам защо се мръщят. Отвореният портал позволяваше да се види какво има от другата страна. Вярно, беше малко мъгляво, но все пак се виждаше.
Итън изръмжа нещо под носа си и Адна го изгледа, преди да ми се усмихне.
— Извинявай. Забравих, че не знаеш всички правила. Никога не оставяме отворени портали.
— Никога — повтори Итън, тъпчейки снега. — Освен това Тъкачите не участват в самите нападения. Те винаги остават в периферията на зоната, където провеждаме мисията си.
Адна се намръщи, но Конър поклати глава.
— Много добре знаеш защо се налага да го правим, съкровище.
— Затваряй си устата!
Лидия сложи ръка на рамото й.
— Тъкачите са нашето най-могъщо и най-ценно оръжие. Затова се опитваме да сведем до минимум риска, на който ги излагаме.
— Нямах това предвид — казах, подразнена, че все още не знам толкова неща за своите предполагаеми съюзници. — Ако е от другата страна на портала, може просто да го затвори при първия признак на опасност.
— Колкото и да са внимателни Тъкачите, винаги са възможни грешки — очите на Адна бяха като две ками. — Нещо би могло да се промъкне.
— Нали казахте, че Пазителите не могат да отварят Портали.
— Така е, Пазителите не са в състояние да отварят портали — отговори ми Адна. — Но нищо не им пречи да минават през тях. Нито пък на техните главорези. Стражи, призраци, какво ли не.
— А ако Пазителите успеят да заловят някой Тъкач — допълни Лидия, — и го принудят да им отвори портал, ще бъдем хванати напълно неподготвени. Ето защо порталите си остават затворени, а Тъкачите не могат да бъдат Нападатели. Те действат извън опасната зона… или поне толкова далеч от центъра й, колкото е възможно.
Адна изглеждаше така, сякаш е сдъвкала лимон.
— Ето защо, видиш ли да се задава някой друг, освен нас, начаса се прибираш обратно в Чистилището — добави Конър.
— Знам какви са правилата — отвърна Адна. — Завърших Академията, ако не си забравил.
— Как бих могъл да забравя подобно нещо! — усмихна се Конър и след като й изпрати въздушна целувка, пое през снега.
— Добре, Кала — обърна се Лидия към мен. — Ясно е, че теб най-много те бива в откриването на следи, така че — води ни.
Широка усмивка се разля по лицето ми, преди да се преобразя и да се втурна през преспите. Свеж зимен въздух изпълни дробовете ми, обзе ме желание да завия. От близкия храст изскочи заек и устата ми се изпълни със слюнка.
— Кала! — извика Лидия.
Заковах се на място, толкова рязко, че снегът се вдигна и ме обви в бяла пелена. Възбудата отново да съм в планината ме бе накарала да забравя, че спътниците ми не са вълци. А хората бяха бавни. Обърнах се и изтичах при Лидия и Итън, приемайки човешката си форма, щом стигнах до тях.
— Съжалявам.
— Можеш да разузнаваш напред, но не се отдалечавай толкова, че да не те виждаме — каза Лидия.
Итън намести арбалета, който висеше на гърба му.
— Ако преценим, че си отишла прекалено далеч, ще ти пусна една стрела под опашката.
Лидия го изгледа строго.
— Шегувам се, просто се шегувам — побърза да каже Итън, ала в усмивката, която ми отправи, нямаше и помен от дружелюбност.
Връщайки си вълчия образ, отново се втурнах напред, но без да ги изпускам от поглед. Наскоро падналият сняг изобщо не ми помагаше, тъй като задушаваше миризмите и заличаваше всички следи.
Порталът на Адна ни бе извел на югозапад от Халдис, затова се насочих натам, където по това време на деня би трябвало да се намират патрулиращите Стражи. Не ми беше лесно да се нагодя към новите си съюзници. Невъзможността да общуваме бе в най-добрите случаи досадна, а в най-лошите — ужасно изнервяща. Всеки път, когато исках да им кажа нещо, трябваше да изтичам обратно и да се преобразя, преди отново да се втурна напред. Което още повече усили нетърпението ми да се събера с останалите от глутницата. Припомних си как бях направила същия преход с Шей, когато той все още бе обикновен човек. Тогава бях проявила търпение, а Търсачите определено съумяваха да се движат достатъчно бързо през заснежения терен. Макар и да не бе съвършено, знаех, че съдружието между нас може и да сработи. Съсредоточавайки се върху тази мисъл, продължих да препускам през снега.