Час по час разривах преспите, за да достигна замръзналата земя или пък вдигах муцуна, за да подуша въздуха в опит да се натъкна на следа от своята глутница. Ала така и не откривах нищо. Нито дири, нито даже най-слабият мирис. Абсолютно нищо.
„Къде ли може да са?“
Надеждата ми почти бе изчезнала, досущ като слънцето, скриващо се зад хоризонта, когато Лидия отново ме повика.
— Намери ли нещо? — попита тя, взирайки се в прииждащите сенки, които се разливаха като черно мастило по снега.
— Не — отвърнах, ритайки преспите. — Снегът заглушава всички миризми. Не можах да надуша нищо друго, освен дивеч.
— Ако някой от твоята глутница беше патрулирал по тези места, нямаше ли да прокарат прясна пъртина? — попита Итън.
Въпросът му ме накара да се смръщя — същата мисъл ме глождеше през цялото време, докато търсех следи. Дори ако маршрутът на патрулиращите Стражи беше изменен, все трябваше да се натъкна на някакъв знак, че са минали по тези места. Намирахме се твърде близо до Халдис, за да повярвам, че патрулът би пропуснал този район. Освен ако… освен ако… Двамата с Шей бяхме откраднали предмета, скрит в пещерата и Пазителите го знаеха. В училище буквално бях надушила страха им, напрежението им, след като Шей бе намерил загадъчния цилиндър и го бе взел със себе си. Пещерата вече не се нуждаеше от защита, така че нямаше да има и патрули. Стражите биха се навъртали около свещения периметър единствено ако очакваха…
— О, не! — възкликнах и се плеснах по челото. Кръвта ми се вледени.
— Какво има? — попита Лидия.
Не исках да им кажа. Чувствах се като пълна глупачка. Как можах да забравя нещо толкова важно! Бузите ми горяха, защото всъщност знаех отговора. Толкова се бях въодушевила от мисълта да видя Мейсън и Ансел, или дори постоянно нацупената Фей, от възможността отново да бъда с глутницата си, че бях възложила всичките си надежди на единствената действителност, която бях познавала като алфа. Това бе мястото, където патрулирахме. Целият ми досегашен живот бе съсредоточен върху него и изобщо не ми бе хрумнало, че нещо може да се е променило.
Но защо и Шей не бе казал нищо, докато съставяхме плановете си? Той знаеше, че Халдис липсва — нали беше у него!
— Кала, какво има? — повтори Лидия.
Докато се опитвах да намеря подходящи думи, за да им обясня и да им се извиня, нещо привлече погледа ми — силует на около стотина метра от нас, който бързо приближаваше.
— Внимавайте! — обади се предупредително Итън, прицелвайки се с арбалета си.
— Почакай! — Лидия сложи ръка върху рамото му. Фигурата беше на два крака и гледаше право към нас, махайки трескаво с ръце. — Конър е.
Движеше се забележително бързо за човек със снегоходки — очевидно Търсачите бяха отлично подготвени за битки през зимата.
— Да вървим — каза Итън и тръгна към Конър.
Когато стигнахме до него, той се преви надве и подпря ръце върху бедрата си, мъчейки се да си поеме въздух.
— Мъртъв е — с мъка успя да изрече най-сетне. — Грант е мъртъв. Гърлото му е разкъсано.
Обучена да сея насилие от съвсем малка, никога не бих предположила, че смъртта може да ме разстрои така. Ала когато си представих добрия, леко непохватен господин Селби да лежи в локва кръв, по гръбнака ми пробягаха тръпки.
— По дяволите — изруга Итън и наведе глава.
Лидия затвори очи.
— Това е ужасно. Незабавно трябва да се махнем оттук. Ако вълците все още са на лов, много лесно могат да открият следите ни… или да надушат Адна.
Конър кимна, но погледна към мен.
— Успя ли да намериш някой от глутницата си?
— Не — отговорих, все още твърде разстроена от внезапната гибел на господин Селби. — И току-що си дадох сметка, че…
Думите ми бяха заглушени от пронизителен вой, сподирен от втори, а после и трети. Косата ми се изправи.
— Това не е моята глутница — прошепнах.
— Знаят, че сме тук — каза Итън. — Да се махаме.