— Дръж се близо до нас — каза ми Лидия и застана начело.
Запътихме се обратно към Адна, но вместо да вървим направо, Лидия ни водеше на зигзаг, избягвайки пътеката, която бяхме прокарали на идване. Приела вълчата си форма, аз непрекъснато се връщах назад — душех въздуха, ослушвах се да чуя вълците, които бяха извили, мъчех се да разбера дали ни преследват. Ала със спускането на вечерния здрач наоколо се възцари плашеща тишина, която ми напомни, че снегът заглушава не само миризмите, но и звуците. Внезапен порив на вятъра раздвижи преспите и запрати облак от снежинки в лицата ни.
Духаше натам, откъдето беше дошъл воят, и това не беше добре. Вятърът щеше да отнесе мириса ни до Стражите зад нас, докато аз бих могла да ги надуша чак когато те ни настигнеха.
Нов вой отекна във въздуха, много по-близо от предишния път.
— Не мисля, че ще успеем да се измъкнем без бой — отбеляза Итън.
— Не спирайте — нареди Лидия, чийто дъх образуваше бели облачета.
Почти бяхме стигнали мястото, където ни чакаше Адна, когато от клоните на едно дърво над нас падна сянка.
Лидия се обърна рязко, стиснала кама в десницата си.
— Аз съм! — каза Адна и вдигна отбранително ръце.
— Защо си се покатерила там? — надникна между клоните Итън.
— Крия се — отговори Адна, отръсквайки снега от краката си. — Чух воя и реших, че малко предпазливост няма да ми навреди.
— Браво на теб! — похвали я Конър, видимо доволен, че тя е невредима.
— Какво стана? — попита Адна.
— Убили са Грант — каза Конър и тя пребледня.
— О, не!
Ушите ми потрепнаха, доловили нови шумове в гората зад нас. Дращене на нокти върху лед.
Не исках да приемам човешката си форма точно сега, затова излаях. Оказа се достатъчно.
Итън вдигна арбалета си.
— Адна, отвори портал.
Запрокрадвах се към гората, вперила напрегнат поглед между дърветата. Изведнъж нещо се раздвижи. В следващия миг между дънерите пробяга червеникавокафява вълчица и сърцето ми подскочи от радост. Беше от Найтшейд. Саша — майката на Фей и една от вълчиците, с които майка ми патрулираше. Хвърлих се към нея.
— Кала, недей! — извика Лидия след мен, ала аз не спрях.
Излаях отново, този път — викайки Саша. Силуетът й се мярна между две дървета и аз изпратих мисълта си след нея.
— Саша! Саша, почакай!
Рижата вълчица свърна рязко и се затича към мен. Тичаше стремглаво, без да забавя крачка, оголила зъби насреща ми.
— Добре дошла у дома, Кала.
Бях като зашеметена, когато тялото й се блъсна в моето и двете се затъркаляхме в снега. Успях да се откопча и отскочих встрани тъкмо когато тя изщрака с челюсти на сантиметри от рамото ми.
— Престани! Какво правиш?
Вместо отговор тя отново се нахвърли отгоре ми; в очите й гореше жажда за кръв.
Инстинктите ми се задействаха и като изръмжах, аз отвърнах на атаката й. Впих зъби в гърдите й, ала вкусът на кръв — кръвта на моята глутница! — ме разтърси до дън душа. Това не беше правилно. Та аз нападах една от нас, майката на вълчица от собствената ми глутница. Това противоречеше на всичко, на което ме бяха учили някога.
Отново се опитах да я достигна с мисълта си.
— Моля те, Саша. Тук съм, за да ви помогна.
Едва успях да избегна следващото й нападение.
— Глупаво момиче!
Ужасната истина ме вледени — Саша се опитваше да ме убие и ако исках да оцелея, трябваше да я довърша. Не, възпротиви се цялото ми същество, не може да няма друг изход от тази катастрофа!
Този път, когато Саша се нахвърли отгоре ми, аз се претърколих настрани и като се обърнах, впих зъби в ахилесовото й сухожилие. Тя изскимтя от болка и се задърпа, мъчейки се да се отскубне, а аз отново я захапах. Пуснах я едва когато бях сигурна, че няма да е в състояние да ни преследва, и се втурнах към Търсачите. Между дърветата виждах да мъждука отворен портал, но освен това долових и шум от битка, който ме накара да затичам още по-стремително.
— Кала! — размаха ръце Адна, за да привлече вниманието ми.
Насочих се право към нея, ала когато ни деляха само два-три метра, нещо тежко и кораво се блъсна в мен и изкара въздуха от гърдите ми. Преметнах се няколко пъти в снега, преди да успея да се изправя и да се обърна към своя нападател.
Насреща ми, оголил заплашително зъби, стоеше огромен кафеникавосив вълк.