Крачех по коридора и само волята тласкаше тялото ми напред. Исках да се свия на кълбо, да затворя очи и да оставя съня да прогони истината далеч от мен. Жадувах Брин да е тук, за да поговорим за онова, което бях научила. Сигурна бях, че тя би намерила начин да се пошегува. Закачките й бяха съвършената противоотрова за моите съмнения. Жизнерадостният й смях облекчаваше напрежението ми, когато се налагаше да вземам трудни решения като алфа. Образът на усмихнатото й лице ме изпълни с огромно чувство на вина. Къде ли бе тя сега? Бяха ли я наранили Пазителите?
— Трябва да си починете — каза Конър. — Ще ви заведа в стаите ви.
— Знам пътя — отвърна Шей, хващайки ме за ръката. — Нямаме нужда от придружители.
— По-внимателно, малкия — скастри го Конър. — Все още си гост тук. Прояви малко уважение.
— Малкия? — наежи се Шей и ме стисна толкова силно, че почти ме заболя. — Та ти си само три години по-голям от мен!
Конър се изпъчи и сложи ръка върху дръжката на меча си.
— Бас държа, че съм видял много повече, отколкото ти си в състояние да понесеш. Нищо че си Потомъкът.
Не беше трудно да се досетя накъде отиват нещата.
— Престанете и двамата!
Всички бяхме изтощени и изнервени.
— Тя е права — каза Адна. — И без това имахме ужасен ден. Не е нужно съвсем да го съсипете, като си разкървавите физиономиите.
— Така си е — съгласи се Конър, без да сваля ръка от дръжката на меча си.
Опитах да обуздая собственото си раздразнение, като насочих вниманието си към кристалните жилки, които криволичеха по стените. Дори в коридорите, които сега бяха осветени само от треперливия пламък на стенни свещници, те проблясваха ефирно. Докато вървяхме, багрите на Тордис, които покриваха всичко като паяжини от скреж, придобиваха ту розов, ту бледожълт оттенък. Постепенно сложната плетеница от пъстроцветни светлинки започна да трепти и много скоро по стените покрай нас заподскачаха алени и огненооранжеви цветове, сякаш се бяхме озовали в накладена пещ.
Ала цветовете не бяха единственото, което се промени. Въздухът наоколо се стопли, но вместо да ми подейства успокояващо, това още повече засили тревогата ми. Кихнах и тръснах глава в опит да пропъдя странната миризма, която ме лъхна, в същия миг, в който Шей сбърчи нос.
— Какво е това? — попита той.
Невидимата смес, която изпълваше ноздрите ми, съдържаше все познати съставки — черен пипер, градински чай, карамфил и кедър — ала съчетана, миризмата им едва се търпеше. Очите ми запариха и се насълзиха. От топлината, разляла се по тялото ми, ме засърбя — сякаш ме хапеха миниатюрни комари. Шей изръмжа и започна да се чеше по ръцете.
— О! — Конър ни хвърли кос поглед. — Май трябваше да минем през двора.
Шей се закашля и го изгледа обвинително.
— Не се тревожете — каза Адна. — Почти я отминахме.
— Какво сме отминали? — попитах, закрила носа и устата си с ръце, но това не помогна особено и аз се разкашлях сякаш бях вдишала пушек.
— Намираме се в Пиралис и в момента минаваме покрай тяхната Аптека — обясни Адна и махна към една двукрила врата, която доста приличаше на тази в Тактическата зала на Халдис, само че триъгълниците, издялани тук, бяха съвсем обикновени и върховете им сочеха нагоре.
— Съжалявам — измърмори Конър. — Не ми дойде наум, че ще ви подейства.
— Защо на вас двамата ви няма нищо? — все още си поемах въздух на съвсем малки глътки, въпреки че след като отминахме вратата, парливата миризма бе започнала да отслабва.
— Аптеката изработва магическите смеси, които използваме, за да направим оръжията си по-ефективни против… — Адна се сепна и погледна към мен.
— … Стражите.
Прокарах език по кучешките си зъби, които изведнъж се бяха издължили.
Омагьосани стрели; надявам се, че ти харесва.
Добре, че Итън бе останал в Чистилището. Ако беше до мен сега, когато гърдите ми се стегнаха при спомена за отровата на Търсачите, разляла се във вените ми, надали бих устояла на изкушението да откъсна парче месо от тялото му.
— Аха — добави Конър. — Най-добре стойте далеч от Пиралис. Посещенията тук никога няма да са приятни.
— Благодаря за съвета — промърмори Шей и пусна яката на ризата, която бе вдигнал над носа си.
Разбрах, че сме стигнали в Халдис, когато огнените оттенъци по стените отстъпиха място на успокояващо полюшващи се вълни от тъмни багри, каквито можеше да има единствено пръстта. Острите изпарения на Пиралис изчезнаха и аз поемах дълбоко дъх, наслаждавайки се на облекчението, което свежият въздух разливаше в парещите ми гърди. Сърбежът също отмина, макар че и по моите, и по ръцете на Шей се виждаха дълги червени бразди — спомен от кратката ни разходка покрай Аптеката.