— Е, какво мислиш? — попита Шей. — За Търсачите. Доколкото мога да преценя, те са добрите.
— Така изглежда — съгласих се, намествайки се в прегръдките му. — Странно, малко ми напомнят на Стражи.
— Не е толкова странно. И те, и вие, сте бойци. Бойци, които трябва да правят жертви заради войната — при тези думи той дръпна яката на ризата ми и ме целуна по рамото.
— Жертви — повторих, потрепервайки при лекото докосване на устните му.
Неволно се сетих за Лидия. За господин Селби. В името на какво ли бяха дали живота си те? Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите.
— Те са невероятни воини — казах, припомняйки си онова, което се бе разиграло в планината. — Въпреки че не са вълци.
— Понякога е за предпочитане да бъдеш човек.
— Кога например?
— Например ако сега и двамата бяхме вълци, бих могъл единствено да те близна.
Разсмях се и понечих да се обърна към него, но той ме задържа и ме целуна по шията.
— Видя ли — много по-приятно, отколкото да те оближа.
Лудешкото биене на сърцето ми и изпепеляващата горещина, разляла се във вените ми, красноречиво говореха, че настина е много по-приятно.
Устните му отново докоснаха ухото ми, а ръцете му се плъзнаха по хълбоците ми и още по-плътно ме притиснаха към него.
— А съм сигурен, че можем да измислим и други, още по-приятни неща.
Преди Шей да успее да ми попречи, аз се обърнах към него, нетърпелива да почувствам устните му върху своите. Когато това се случи, усещането бе сякаш пламтяща стрела бе прокарала изпепеляващ път до дълбините на съществото ми. Целувката му беше нежна, едва загатната и ме изпълни с болезнен копнеж за още. Зарових пръсти в меките му къдрици и го целунах настойчиво. Когато улових долната му устна между зъбите си, Шей изръмжа от наслада. Една от ръцете му почиваше върху кръста ми, докато другата се пъхна под ризата ми, търсеща, нежна.
— Липсваше ми — прошепна той и отново ме целуна. — Ужасно ми липсваше.
— Ти също — отвърнах и едва се сдържах да не изохкам, когато устните му проследиха линията на челюстта ми. Кожата ми сякаш оживяваше под пръстите му, всеки допир разпращаше искри от електричество по тялото ми.
Шей се засмя.
— Това ти се струва смешно? — успях да попитам, макар и с усилие, тъй като бях останала без дъх.
— Не — промълви той до устните ми. — Просто ми е доста по-лесно да се оправя с тези дрехи, отколкото с онези целомъдрени доспехи, които носеше предишния път, когато се целувахме.
И сякаш в потвърждение на думите му, пръстите му ме накараха да потреперя.
— Имаш предвид сватбената ми рокля? — наложих си да се съсредоточа, за да успея да говоря свързано. — Тези са по-удобни, наистина, но е малко странно да нося дрехите на враговете си.
Те вече не са ти врагове. А дрехите ти отиват — усмихна се Шей, все така на милиметри от устните ми. — Особено ми харесват тесните кожени панталони.
Ръцете му отново се раздвижиха и краката ми едва не се подкосиха.
— Искаш ли да продължим оттам, където спряхме в моята стая? — попита той. — Имам предвид, там, където спряхме, преди да ни се наложи да си спасяваме живота с бягство.
Сърцето ми прескочи един удар, но едновременно с това в главата ми прозвуча глас. Глас от нощта, в която трябваше да спасяваме живота си с бягане.
Обичаш ли го?
Въпросът на Рен отекна в ушите ми и аз затворих очи, борейки се с връхлетелите ме чувства.
Става въпрос единствено за любов.
Плътният му глас бе така близък, така реален. Рязко отворих очи, почти очаквайки да го видя пред себе си — тъмна коса, искрящи оловносиви очи, предизвикателна усмивка и устни, полуотворени, за да ме поздравят.
Здрасти, Лили.
Ала от отсрещната стена в мен се взираха единствено стъклописани прозорци. Отдръпнах се от прегръдките на Шей, макар и неохотно.
„Защо винаги става така?“
Не само че не можех да избягам от спомените за Рен, ами те ставаха все по-натрапчиви.
— Не мисля, че е добра идея — гласът ми беше дрезгав, а краката ми все още трепереха, макар и да не бях сигурна дали е от докосването на Шей или от образа на Рен, нахлул неочаквано между нас.