— Още не е свършило — с мъка успях да прошепна най-сетне.
— Кое?
— Това между мен и Рен.
— Как можеш да кажеш подобно нещо! И с какво всъщност си играеш там?
Смразих се, когато погледът му се спря върху ръката ми.
— Какво е това?
— Нищо.
Опитах се да скрия длан под една от възглавниците, ала Шей я сграбчи и се взря в лъскавия метал и наситеносиния сапфир.
— Кала — бавно каза той. — Какво е това?
Прокашлях се, мъчейки се да запазя спокойствие, въпреки че сърцето ми биеше до пръсване:
— Пръстен.
— Пръстен значи.
В мига, в който пръстите му докоснаха халката от бяло злато, аз рязко дръпнах ръка.
— Той ти го е подарил — изръмжа Шей; почувствах как тялото му, долепено до моето, се напрегна. — Нали?
Кимнах и за миг ми се стори, че ще се преобрази и ще ме ухапе.
— Кога?
Очите му бяха все така сурови.
— В нощта на церемонията.
— Свали го.
— Какво?
Вдигнах една от възглавниците като щит пред себе си.
— Свали го — повтори Шей. — Защо продължаваш да носиш пръстен, който той ти е подарил?
— Не… — гърлото ми бе толкова свито, че ми беше трудно да говоря. — Ако го сваля, може да го изгубя.
— Е, и?
Сведох поглед, без да отговоря.
— С други думи, когато казваш, че нещата между теб и Рен не са приключили, всъщност имаш предвид, че още си сгодена за него, така ли? Затова ли носиш пръстена му?
Въпреки сдържания му тон, знаех, че спокойствието му е привидно. Усещах вихрушката от емоции, която лъхаше от цялото му същество. Гневът му се наслояваше между нас като задушлив пушек, ала под него се криеше още нещо. Гърдите ми се свиха, когато долових едва загатнатото горчиво-сладко ухание на тъга — като прах и повехнали рози.
— Нямах това предвид… Но не мога да бъда с теб. Не и по този начин — гласът ми трепереше. — Той е там и един Господ знае какво се случва с него. Какво се случва с всички тях. Шей, ние ги изоставихме. Как да мислим за нещо друго? Аз не мога. Просто не мога.
— Но това не означава…
— Не.
— О, зарежи! — Шей стана от леглото. — Най-добре заспивай, Кала. Няма да ти преча повече тази нощ.
Стомахът ми се сви на топка, докато гледах как се отдалечава. Потиснах желанието да изтичам след него и като се излегнах по гръб, зареях поглед към блещукащите звезди, които се виждаха през стъкления таван, с надеждата, че рано или късно изтощението ще ме надвие и ще заспя.
„Избягах от Вейл и въпреки че това навярно промени всичко, все още не знам къде е моето място.“
10
Зъбите ми се впиха във врата му и прегризаха трахеята. Гореща течност с металически вкус изпълни устата ми и се стече в гърлото ми. Пулсът му се забави. Дълга, ужасяваща пауза следваше всеки удар на сърцето му. Очите му срещнаха моите, устните му се извиха в усмивка и гласът му отекна в ума ми:
—_Добре дошла, Кала._
Отскочих назад и възвърнах човешката си форма. Сковаваше ме студ, усещах, че ми се повдига. Мъртвият Стюарт продължаваше да се усмихва, въпреки разкъсаното си гърло. Нещо ме докосна едва-едва по рамото. Обърнах се рязко и видях жена, чието лице бе озарено от същата усмивка, като тази на убития — дружелюбна, сърдечна, приветлива. Тъмнокестенява коса се спускаше на вълни по гърба й, оловносиви очи, осеяни със сребърни пръски, се взираха в мен, грейнали от радост. Устните й се разтвориха.
— Кала — промълви тя името ми, сякаш изричаше молитва, страстна и изпълнена с надежда.
После сведе тъмни очи надолу и когато проследих погледа им, видях, че в обятията й почива дете. Умиротвореното от съня личице ме накара да направя крачка напред. Приведох се над него и в този миг детето отвори очи. Нощно небе, изпъстрено с проблясващи звезди. Досущ като очите на майка му.
Рен.
Той се взря в мен. От гърдите му бликна ликуващ смях и той плесна от радост, че ме вижда. Мека топлина се разля по тялото ми и сгря сърцето ми. Вдигнах очи към Корин Ларош и усмивката ми угасна. Над нея бе надвиснала сянка, буреносни облаци се скупчваха над главата й, вещаейки разрушение. Отворих уста да извикам, да я предупредя, ала не се чу нито звук. Прозрачни мастиленочерни ивици плъзнаха по шията и раменете й и като пипалата на увивно растение се усукаха около ръцете й. Тя закрещя и изпусна детето от прегръдките си. То проплака уплашено. Хвърлих се, за да го уловя, ала нечии мускулести ръце го сграбчиха преди мен. Корин пищеше, докато призракът изпиваше живота й, черните пипала потъваха все по-дълбоко в плътта й, туптейки в ритъма на мъчителните й конвулсии.