Итън. Два пъти се бяхме срещали… и сражавали. Първо в библиотеката, а след това — в имението „Роуан“. Оголих кучешките си зъби и свих юмрук пред гърдите си, без да откъсвам очи от него. Стрелите от арбалета му едва не ме бяха убили, преди Монроу да ме прати в безсъзнание с дръжката на меча си. Итън отвърна на погледа ми. Носът му все още бе леко изкривен от удара, с който Шей го бе строшил, ала вместо да загрозява суровата му привлекателност, това му придаваше още по-опасен вид. Мускулите ми потръпваха само като го гледах и едно-единствено помръдване на пръстите му към камата, висяща на кръста му, се оказа достатъчно.
Преобразих се насред скока си, а викът ми премина в страховит вой, докато връхлитах отгоре му, заслепена от гняв.
Глупачка. Глупачка. Глупачка. Две добри думи от Монроу и ето че се бях напъхала право в клопката, която ми бяха заложили.
Итън впи пръсти в козината на гърдите ми и ме отблъсна назад, така че зъбите ми изщракаха във въздуха, без да успеят да се докопат до гърлото му. Порой ругатни се изля от устата му, докато се гърчеше под тежестта ми. Откопчих се от хватката му, но преди да впия зъби в незащитената му плът, някой се стовари върху гърба ми.
Нечии ръце и крака се обвиха около вълчето ми тяло и с всичка сила се вкопчиха в мен, отказвайки да ме пуснат. Изръмжах и опитах да се откопча, извивайки глава назад, за да видя лицето на новия си нападател. Не успях обаче да различа чертите му, нито да сключа челюсти около ръката, която ме притискаше. Победоносният вик, нададен от нечий плътен глас, както и разнеслият се смях, ме накараха съвсем да освирепея. Извила гръб в дъга, подскочих високо и рязко се завъртях, мъчейки се да го отметна от себе си.
Оказа се, че смехът идва от Итън, който бе побързал да се изправи на крака и сега наблюдаваше опитите ми да се откопча, доволно ухилен.
Само така, каубой! Задръж се още осем секунди и златото е твое — каза той. — Вече изкара пет секунди.
Престанете! — Монроу застана между Итън и мен. — Кала, аз ти дадох думата си. Тук нищо не те застрашава. Конър, слез от нея.
Смехът на Конър отекна зад мен и ме накара да се замятам още по-яростно.
— Но Монроу, това е нов рекорд!
Добре дошли на вълчето родео — обади се Итън, който вече така се превиваше от смях, че трябваше да подпре ръце на коленете си, за да не се прекатури.
Казах да престанете!
В гласа на Монроу нямаше и помен от веселие.
Конър ме пусна толкова неочаквано, че в изненадата си продължих да се мятам неистово още няколко секунди и едва не паднах.
— По-полека, спяща красавице!
Обърнах се рязко и видях Конър да се хили насреща ми. Веднага си спомних кой беше — вторият от двамата мъже, които ни бяха нападнали в библиотеката, както и един от Търсачите, нахлули в имението „Роуан“. Именно той бе вдигнал припадналия Шей, както си беше във вълчи облик, и го бе измъкнал от армията призраци, сукуби и инкуби на Боск. Потреперих, както от спомена за страховитата орда, така и заради ужаса, сковаващ ме при мисълта какво ли бе станало с Шей.
За разлика от Итън, по чийто поглед разбрах, че му се иска да забие камата си в тялото ми също толкова силно, колкото аз жадувах да впия зъби в гърлото му, Конър се мъчеше да потисне смеха си, което му придаваше по момчешки привлекателен и дори леко невинен вид. Само че съвсем не бях забравила умението, с което въртеше меча. Две извити саби, като тази на Монроу, висяха на кръста му и в този момент. Оголих зъби насреща му и бавно отстъпих назад.
— Май сме малко кисели веднага щом се събудим? — подсмихна се Конър. — Обещавам, че ще ти намерим нещо за закуска, вълчице. Но не и Итън, става ли?
— Кала — каза Монроу и се приближи към мен, клатейки глава, — ние не сме ти врагове. Моля те, нека ти го докажа.
Срещнах тъмните му очи — напрегнати и леко уплашени, а после хвърлих поглед към Итън и Конър. Макар и на няколко крачки зад Монроу, те бяха застанали като стражи от двете му страни, ала никой от тях не бе извадил оръжие. В мен се бореха противоречиви импулси. Всичките ми инстинкти крещяха да се хвърля в атака, но пък Търсачите бяха действали единствено в самозащита, а и сега не се опитваха да ме наранят.
Възвърнах си човешкия образ, макар и неспокойна.
— Така ми харесва много повече! Не си ли съгласен? — тихо подметна Конър и хвърли кос поглед на Итън, който само изсумтя.
— Те какво правят тук? — попитах Монроу, посочвайки другите двама. — Нали каза, че с теб ще бъда в безопасност.