Свлякох се на колене, повалена от ужас. Ехиден смях ме накара да откъсна очи от агонизиращата жена. Емил Ларош се взираше гневно в нея, а бледосините му очи бяха пълни с презрение. Погледът му падна върху ридаещото дете в ръцете му. Раменете му потръпнаха и той поклати глава; мръснорусата му коса се люшна напред и в сянката, която тя хвърли, заостреното му лице заприлича на сатанинска маска. Рен изпищя и устните на Емил се присвиха от отвращение. Той стисна детето още по-здраво и хвърляйки един последен, изпълнен с неприязън поглед към гърчещата се в агония Корин, си тръгна. Ужасените вопли на Рен се сливаха с нечовешките писъци на майка му и образуваха потресаващ хор, който отекваше в ушите ми.
Не можех нито да помръдна, нито да откъсна очи от предсмъртните мъки на Корин. Някаква фигура се изправи зад мен и когато се обърнах, видях Рен да се взира във впримчената от призрака жена. Вече не беше дете, а млад мъж — онзи, за когото трябваше да се омъжа. Наситеносивите му очи, които някога блещукаха като далечна галактика, сега бяха пусти и безизразни. Пропита от пот, тъмната му коса лепнеше върху челото и шията му. Мозайка от лилави, жълти и зелени синини покриваше тялото му. Кървавочервени бразди и белези от изгорено рисуваха гротескна плетеница по ръцете и гърба му. Очите му бавно се плъзнаха по майка му и той се намръщи, сякаш в ужасяващата сцена пред очите му нямаше смисъл. После поклати глава и въздъхна.
— Господи, Рен!
Посегнах към него, но ръката ми мина през тялото му сякаш беше безплътно.
Той продължаваше да се взира в пищящата жена. Не обърна поглед към мен, ала устните му помръднаха едва-едва.
— Къде си, Лили?
Китката му трепна. Нещо улови светлината и хвърли синкави отблясъци — пръстенът ми, надянат на върха на пръста му, се поклащаше като махало, отброяващо времето, с което той не разполагаше.
Дълбоки резки зейнаха върху раменете му и кръвта, рукнала от тях, обля тялото му като алена река. Червени струи като ивици плат се обвиха около ръцете, китките, пръстите му. Той рухна на колене, превил глава. Корин и аз изпищяхме в един глас.
Отворих очи, борейки се за въздух. Кошмарът витаеше в крайчетата на съзнанието ми. Писъците се бяха превърнали в пронизителен вой, който отекваше в ушите ми. С мъка възпрях тялото си да не се замята в леглото и се опитах да успокоя пулса си. Постепенно тягостна скръб измести страха, който ме бе измъкнал от лапите на съня.
Сърцето ми започна да бие нормално, светът се завърна. Бях се събудила заради кошмара, но бях все така уморена — надали бях спала повече от час. В просъница пръстите ми се сключиха около халката, която Рен ми беше подарил в нощта на нашия съюз. Дори и в тъмната стая тя проблясваше, улавяйки бледата звездна светлина, която се процеждаше през стъкления таван. Обърнах се на една страна и затворих очи, ала в мига, в който го сторих, образът на Рен — целият облян в кръв — отново изникна пред мен. Явно нямаше да спя — поне за известно време.
Излязох от стаята, без никаква представа къде отивам. Водеше ме единствено мисълта, че ако се разходя из коридорите на Академията може би ще успея да пропъдя ужаса, с който ме бе изпълнил кошмарът. Погледнах към вратата на съседната стая. Част от мен искаше да отиде при Шей, да му се извини и да потърси утеха в прегръдките му, ала все още бях прекалено объркана, както от това място, така и от битката с Емил. Онова, което се бе разиграло в планината, ме бе разтърсило до дън душа и бе посяло съмнения в мен. Не беше само смъртта на Лидия, но и решенията, които бях взела. Не бях убила Саша. Не бях поискала да я убия. Можех ли тогава да съм полезна на Търсачите в битка?
Докато вървях, въртях халката около пръста си, спомняйки си как бе проблясвала в съня ми. Какво означаваше това, че бях приела този символ на обичта на Рен и все пак го бях изоставила пред олтара? Дали това ме превръщаше в изменница или просто в страхливка?
Мрачните ми мисли бяха прекъснати, когато носът ми изведнъж потръпна. Позната, изкусителна миризма ме помами да се спусна по стълбите. Отново си поех дълбоко дъх, оставяйки плътното, наситено ухание да ме води. Много скоро се озовах в просторна стая, пълна с маси. Няколко лампи хвърляха мека светлина наоколо.