— Разбира се.
Шей седна до нея и тя сложи китарата в скута му. Преглътнах с усилие, когато Адна се настани зад него на масата и се приведе напред, така че да може да води ръцете му по грифа.
Въпреки подозренията ми за Конър и Адна, не можех да не се зачудя дали всичко между тях не бе останало в миналото… и дали тя не си мислеше за бъдеще с Шей. Не се съмнявах какво изпитва Шей към мен, ала въпреки това всеки път, когато ги видех заедно, ме жегваше ревност. Дори ако той не проявяваше интерес към нея, те бързо се сприятеляваха и от това гърдите ми се свиваха от болка. Липсваха ми моите приятели. Особено Брин. Даже когато твърде много любопитстваше за чувствата ми, присъствието й и постоянната й загриженост ми даваха увереност. Всяка алфа се нуждае от подобна подкрепа.
Насилих се да извърна поглед от Адна и Шей. Мисълта да се превърна във вълк и да прикова Адна към пода започваше да ми се струва все по-съблазнителна.
— Май ще си лягам — Конър се прозя шумно, макар да не откъсваше изпитателен поглед от импровизирания урок по музика. — Адна, да те съпроводя ли до стаята ти?
— Какво? — тя едва-едва повдигна очи. — Откога се нуждая да ме съпровождат до стаята? Да не би, без да съм разбрала, да сме се върнали назад във времето и сега да сме в деветнайсети век?
Конър изгледа сърдито Шей и изрита пода с петата на ботуша си. За първи път виждах върху лицето на постоянно шегуващия се Търсач толкова уязвимо изражение.
— Не, просто… — промърмори той. — Е, лека нощ.
— Лека — отвърна Адна, която отново бе насочила цялото си внимание към китарата.
Конър пак ги погледна и се поколеба, а по лицето му се изписа смесица от гняв и тъга.
— Аз също мисля да си лягам — обадих се.
„Преди да съм й отхапала пръстите.“
— Ще те изпратя до стаята ти. Дори ще ти изпея приспивна песен… а ти може да ми покажеш някои от нещата, които те карат да виеш — каза Конър и по устните му плъзна усмивка.
— Хей! — Шей начаса излезе от транса си и го изгледа смразяващо.
— Долу, момче — разсмя се Конър.
— Хайде де, Шей — скара му се Адна и намести пръстите му върху грифа. — Внимавай. Сложи ги тук и тук. Това е акордът G.
Шей се изчерви и изви глава назад, за да я погледне.
— Съжалявам. Ъъъ… добре, акордът G.
— Не се притеснявай, бързо ще се научиш.
И тя облегна брадичка на рамото му.
Двамата с Конър излязохме от трапезарията. Вътрешностите ми се бяха свили на топка, която сякаш гореше.
— Как си, хлапе? — попита ме той, докато се качвахме по стълбите. — Доста промени ти се струпаха напоследък.
Изпънах рамене, объркана от въпроса му.
— Какво те интересува?
Съжалих за резкия си тон, веднага щом думите излязоха от устата ми, но все още бях настръхнала от гледката на Адна, усукваща се около Шей. А и да бъдеш в компанията на Конър бе като да се возиш на увеселително влакче — никога не бях сигурна кога ще подхвърли поредната неприлична забележка и кога ще прояви искрена загриженост. От Търсачите направо можех да получа емоционална травма.
— Нали знаеш, че ще трябва да ни се довериш… все някога — каза той.
Вместо истинска усмивка, оголих зъби насреща му:
— Все някога.
— Това си е твое право — съгласи се той и спря пред стаята ми. — Приятни сънища, алфа.
— Благодаря — отвърнах и отворих вратата.
Строполих се върху леглото, без дори да запаля лампата.
Взирах се в тъмното небе над себе си, а в главата ми се гонеха прекалено много мисли, за да мога да заспя. Чувствах се като изцедена, ала болката бе по-силна от изтощението.
„Самотна съм.“
Едва в този миг си дадох сметка, че никога досега не бях оставала съвсем сама. Независимо какви предизвикателства ми изпращаше животът, винаги бях имала глутницата си. В тяхно отсъствие се чувствах изгубена, лишена от каквато и да било цел. Бях избягала от Вейл, за да спася не само Шей, но и тях, ала ето че изборът ми все по-малко приличаше на решение на проблема, и все повече — на ефимерна надежда, която с всеки изминал миг ми се струваше по-неосъществима.
„Какво правя тук?“
Обърнах се, зарових лице в една от възглавниците и затворих очи. В стаята беше хладно, но въпреки това не си направих труда да се наметна с дебелата пухена завивка. Неприятният студ, който пълзеше по ръцете и краката ми, подхранваше скръбното ми настроение. В този миг чух как вратата се отвори и тихичко се затвори, ала макар че тялото ми се напрегна, не помръднах. Долових уханието на детелини и сгряна от слънцето трева. Меките стъпки на Шей прекосиха стаята и се спряха до леглото.