— Кала…
Той прескочи ручейчетата кръв, които криволичеха по пода, и ме улови за ръката. Аз се отскубнах и блъснах настрани Конър, който бе пристъпил зад него в още един опит да прикрие от очите ми онзи, който лежеше на пода.
Ансел не помръдваше, а дрехите му бяха почернели от кръв. Изпищях и затиснах устата си с ръце. От гърдите му стърчаха стрели от арбалет.
— Ансел! Ансел!
— Не знаех кой е… — започна Итън, взирайки се в мен с обезумял поглед. — Връхлетя отгоре ми. Мислех, че ще ми издере очите.
Понечих да се нахвърля върху него, но Конър ме сграбчи изотзад и ме възпря.
— По-полека, момиче — опитваше се да звучи спокойно, ала тревогата му си личеше. — Да не правим нищо прибързано.
— Ще те убия — изсъсках, мъчейки се да се отскубна.
— Господи! — Шей се бе приближил и се взираше в Ансел. Най-сетне вдигна поглед към мен: — Не можеш ли да му помогнеш?
Яростта, заляла ме като вълна, бе удавила всяка трезва мисъл в главата ми. Затворих очи и си поех дълбоко дъх.
— Може би — промълвих. — Ако сърцето му все още бие.
— Добре, да го направим. Аз ще ти помогна. Съсредоточи се, Кала. Заради Ансел.
Шей ме докосна по ръката и се обърна към Конър:
— Пусни я.
Конър хвърли поглед към Монроу, който застана между мен и Итън, преди да кимне утвърдително. Конър отпусна хватката си и Шей начаса ме улови за ръцете и ме дръпна към Ансел. Коленичих в кръвта и положих длани на гърдите му. Дишането му бе хрипливо и накъсано, пулсът — слаб и бавен.
Задави ме ридание.
— Господи, Ансел!
— Съжалявам — Итън се взираше в нас, а по лицето му се четяха мъка и ужас. — Не знаех, че ти е брат.
Изгледах го свирепо, яростта караше всеки удар на сърцето ми да отеква като чук в главата ми.
— Не говори, Итън — обади се Монроу и направи крачка, така че да го закрие от погледа ми.
— Кала — гласът на Шей ме върна към онова, което трябваше да направя. — Ансел се нуждае от помощта ти. Какво мога да сторя?
Тръснах глава и опитах да се съсредоточа.
— Нужна му е кръв. А стрелите трябва да бъдат извадени.
Шей кимна.
— Когато ти кажа, искам да ги издърпаш възможно най-бързо.
— Добре.
Той заобиколи безчувственото тяло на Ансел и сграбчи една от стрелите, а аз поднесох ръка към устата си и забих зъби в нея. След това повдигнах главата на Ансел, разтворих устните му с пръсти и притиснах кървящата си ръка до тях, като в същото време се наведох към ухото му:
— Чуй ме, малки братко, моля те — прошепнах, хълцайки. — Трябва да ме чуеш. Пий, Ансел, моля те. Пий.
Кръвта ми течеше между устните му и се изливаше в гърлото му. Затворих очи и долепих чело до слепоочието му. Търсачите ни наблюдаваха, безмълвни и неподвижни, а по лицата им играеше смесица от ужас и любопитство.
Ансел все така не помръдваше. Кръвта ми изпълни устата му и започна да се процежда от ъгълчетата на устните му.
— Кала? — в гласа на Шей се долавяше страх.
— Моля те, Ансел — прошепнах отново. — Пий. Толкова те обичам, не ми причинявай това. Пий.
Тялото му потрепери от мощна конвулсия, която го разтърси целия. Челюстта му се отвори и той преглътна. Мускулите му се напрегнаха и той се дръпна от ръката ми.
— Адна, Конър, елате тук! — извиках. — Ще се съпротивлява. Искам да го задържите неподвижен.
Двамата се приближиха и притиснаха раменете му към пода. Той отново потръпна, но те с лекота го удържаха. Въпреки страха си, се намръщих — съпротивата му беше твърде слаба. Нещо не бе наред. Отново долепих кървящата си ръка до устните му.
— Хайде, Ан. Нуждаеш се от това. Просто пий. Не се дърпай.
Ансел преглътна и започна да пие.
— Не го пускайте! — подхвърлих на Адна и Конър и те кимнаха мрачно. — Шей, започни да вадиш стрелите.
Той си пое дълбоко дъх.
— Добре. Нищо работа, нали!
И той издърпа първата стрела. Ансел не отвори очи, но изръмжа и се замята яростно, така че от устата му се разлетяха пръски кръв. Адна изпъшка, ала Конър продължи да притиска тялото му към пода.
— Не го пускайте! — извиках и отново долепих ръка до устните му.
С всяка изминала секунда тревогата ми нарастваше — Ансел почти не се бореше.
„Ами ако вече и кръвта ми не може да го спаси?“
— Не спирай, Шей — казах, мъчейки се да преглътна отвратителния страх, надигащ се в гърлото ми. — Трябва да ги извадим колкото се може по-бързо.