Шей кимна и издърпа още две стрели.
— Готово — заяви той и ги запрати настрани.
Продължавах да притискам ръка към устата на брат си, който бе престанал да се съпротивлява и пиеше на големи глътки. Подпрях се на пода с другата си ръка, тъй като започвах да губя доста кръв.
— Кала… — Шей се приближи до мен и ме прегърна през кръста.
— Ще се оправя.
Най-сетне Ансел спря да пие. Колебливо свалих ръка от устните му и притиснах длан към раната си. Очите му се отвориха.
— Кала?
От гърдите ми се откъсна ридание и аз го притиснах към себе си.
Монроу въздъхна шумно.
— Слава Богу!
— Нищо чудно, че на Нападателите им е толкова трудно да ги убиват — подметна Сайлъс. — Видяхте ли колко бързо стана? Ще говоря с Академията за някакви нови заклинания, които да им противодействат.
— Не сега, Сайлъс! — процеди Конър през стиснати зъби.
— Наистина си ти! — Ансел примига насреща ми, гласът му все още бе немощен. — Не мога да повярвам, че те открих.
— Ансел! — изхлипах, заравяйки лице в разрошената му коса. — Господи, Ансел!
Макар и леко разфокусиран, погледът му обходи лицата на Търсачите и се спряха върху Итън, който направи крачка назад.
— Той ме простреля — гласът на Ансел прозвуча странно развеселен. — Това е този, който ме простреля.
— Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще е наред. Не е знаел кой си, но сега вече си в безопасност.
Ансел ме погледна и устните му се изкривиха в безжизнена усмивка, която никога преди не бях виждала на лицето му.
— Трябваше да го оставиш да ме убие.
13
Впила пръсти в рамото му, аз се взирах в Ансел, неспособна да проговоря, невярваща на онова, което бях чула току-що. Едва разпознавах уханието на брат си под всички отвратителни миризми, които го обгръщаха — мръсотия, кръв и тръпчивият дъх на страх.
Шей приклекна до нас.
— Здрасти, Ансел. Поеми си въздух. Всичко е наред. Възелът в стомаха ми стана още по-болезнен, когато Ансел избухна в смях. Никога досега не бях чувала по-смразяващ звук. Суров, лишен от капчица радост.
— Нима, Шей? — попита Ансел и ужасната усмивка отново изкриви устните му. — Всичко е наред?
— Ансел, какво има? — попитах и отметнах кичур коса, залепнал на челото му.
Той блъсна ръката ми настрани и опита да се откопчи от прегръдките ми.
— Спри. Просто забрави.
Стиснах го още по-здраво, напълно слисана от странното му държание. Той отново ме бутна, но се отказа, когато аз не помръднах.
Изведнъж очите на Шей се разшириха и той се изправи, бял като платно.
— О, не!
— Какво?
Погледнах го, ала той поклати глава, без да откъсва очи от Ансел.
— Дори не знам дали е възможно, но мисля, че…
— О, ти мислиш, така ли, Избранико! — Ансел го изгледа и по тялото му пробяга тръпка. — Ти знаеш. Разбира се, че знаеш.
Усмивката му се стопи и на нейно място се появи празно, съкрушено изражение.
— За какво говориш? — прошепнах.
— Аз… — очите му потърсиха моите. За миг сивите ириси лумнаха яростно, като буреносен облак, раздиран от мълнии, ала после светлината в тях погасна, изместена от гъста, безнадеждна мъгла.
Монроу предпазливо пристъпи към нас, но Ансел не реагира. Той се взираше пред себе си и сякаш не виждаше нищо. Сбърчил чело, Монроу коленичи до него.
— Ранен ли е?
— Не знам — отвърнах, без да отмествам поглед от брат си. — Ан, моля те. Кажи ми какво има.
— Те го взеха — шепотът му бе толкова тих, че едва го чух.
— Какво са взели?
— Кала — в гласа на Шей отекна предупредителна нотка. — Може би е най-добре да го оставим да си почине. Стига сме го разпитвали.
— Мен — продължи Ансел, все така, без да ме поглежда. — Всичко. Отиде си. Аз съм мъртъв.
— Тук не могат да те наранят — меко каза Монроу. — Сестра ти е права. Вече си в безопасност.
— Няма значение — рече Ансел.
Търпението ми се изчерпа.
— Какво става с теб?
Бутнах го и той се строполи на пода като парцалена кукла.
„О, Господи! Какво беше това?“
В продължение на един миг Ансел остана да лежи неподвижно, а после раменете му се разтресоха и той захлипа, удряйки по пода с юмрук.
Конър зяпна насреща му.