— Всички Стражи ли могат да се подмятат един друг по този начин? Или това е защото си алфа?
— Не!
Отказвах да приема ужасната истина, която се стовари отгоре ми със страшна сила.
Пропълзях до него и внимателно го обърнах към себе си.
— Ансел?
Протегнах ръка, ала той рязко се дръпна.
— Не ме докосвай!
— Защо не можеш да ми противостоиш?
Всъщност и сама знаех отговора, но всичките ми инстинкти се съпротивляваха срещу него.
Ансел ме изгледа гневно, долепил юмруци до тялото си.
— Нали ти казах. Те ми го отнеха.
— Трябва да ми обясниш, Ан. Не те разбирам.
Истината бе, че разбирах. Просто не можех да го повярвам.
Гласът на Шей се разнесе съвсем близо зад мен:
— Той вече не е Страж.
Обърнах се, за да го погледна. Все още беше блед като платно, но сега лицето му бе придобило зеленикав оттенък.
— Не е възможно.
„Не, не, не.“
— Напротив — тихичко се обади Монроу; застанал на разстояние, той гледаше как брат ми се полюшва напред-назад от мъка.
— Не, не е! — извиках, отказвайки да повярвам онова, което виждах с очите си.
— Така, както могат да бъда създавани — продължи Монроу, — Стражите могат да бъдат и унищожавани.
— Не! Не е вярно!
И като скочих на крака, застанах пред брат си, сякаш някой щеше да го нападне.
— Монроу е прав — Сайлъс оправи ризата си. — Стражите са престъпление против природата. Пазителите знаят как да манипулират създанията си според собствените си интереси.
И без дори да трепне, когато изръмжах насреща му, добави невъзмутимо:
— Това е самата истина.
— Млъкни, Сайлъс! — Конър го плесна по тила.
— Ау! — извика Сайлъс и разтърка удареното. — Какво? Просто обяснявах…
— Стига! — скара се Монроу.
— Защо? — приклекнал до брат ми, Шей го наблюдаваше изпитателно. — Защо са ти причинили това?
Ансел се намръщи и го изгледа свирепо.
— За назидание.
Усетих как устата ми пресъхна и с мъка успях да процедя:
— За назидание на кого?
Ансел се обърна рязко и аз неволно се дръпнах назад, облягайки си на ръцете си. Как можеше родният ми брат да ме гледа по този начин?
— На глутницата ти — изсъска той. — Или след като си намери нови приятели, забрави за нас?
— По-спокойно — Шей застана между мен и Ансел. — Вината не е на Кала. Тя го направи единствено за да спаси живота ми. Ако ще обвиняваш някого, обвинявай мен.
Ансел му се усмихна, студено и безжизнено.
— Поздравления. Ти си вълкът, който аз никога няма да бъда. Тя те създаде за себе си, а нас заряза.
— Не беше така! Ансел, те щяха да го убият!
Очите ми горяха, сълзи се стичаха по бузите ми.
— По-добре него, отколкото нас — той отново се взираше в пода. — Много скоро всички от глутницата ще бъдат мъртви.
— Не! — прошепнах едва-едва.
Нямаше да го сторят, нали? Да убият младите вълци? Всички до един? Зави ми се свят, с цялото си същество отказвах да приема тази възможност. Ала Пазителите и преди бяха екзекутирали Стражи, въстанали против тях. Възможно ли бе с бягството си да бях подписала смъртната присъда на своята глутница?
Изведнъж Монроу се приближи до нас и положи ръце върху раменете на Ансел.
— Чуй ме внимателно. Можем да ти помогнем, на теб и приятелите ти, но трябва да знаем истината. Проследиха ли те?
Ансел вдигна очи и се изплю в лицето му. Адна ахна, ала Монроу я възпря с жест.
— Знам, че те боли — гласът му беше тих, без следа от гняв. — Но трябва да ми повярваш. Ние не сме ви врагове. Сестра ти е в безопасност при нас. Също като теб.
Трудно ми беше да дишам. Сълзи мокреха бузите ми и капеха по ключицата ми. Какво бях направила! Вихрушка от лица се завъртя пред очите ми. Брин. Мейсън. Рен.
Усетих нечия ръка върху своята.
— Кала — промълви Шей. — Не си…
— Недей! — прекъснах го, издърпвайки пръстите си от неговите. — Разбира се, че съм виновна.
Ансел си пое накъсано дъх.
— Изхвърлиха ме в центъра на града от една кола. Казаха само, че ако имам късмет, може и да открия сестра си.
— Итън? — Монроу скочи на крака.
— Беше сам — отвърна Итън. — Никой не го следеше, нямаше и други Стражи.
— Най-вероятно е просто предупреждение — обади се Конър. — Те си падат по такива неща.
Адна потрепери и той обви ръка около раменете й.