— Сигурно си прав — каза Монроу.
Адна направи крачка напред.
— Трябва да му помогнем да се пооправи. Ще му намеря чисти дрехи.
— Просто ме оставете на мира — промълви Ансел, ала гневът се бе изпарил от гласа му.
Аз пропълзях до него.
— Позволи им да помогнат, Ан. Те наистина могат да ни помогнат.
— Не трябваше да ти наговарям онези неща — той потрепери и когато най-сетне срещна погледа ми, видях, че очите му са безжизнени и пълни с тъга. — Радвам се, че не си мъртва.
Засмях се през сълзи.
— Благодаря.
— Защо ни изостави?
— Не можех да допусна Шей да умре. Просто не можех — отвърнах задавено. — Не исках да ви напускам. Толкова съжалявам.
Ансел облегна глава на рамото му, потръпвайки, когато го прегърнах.
— Аз също.
14
Бяхме насядали около кухненската маса в Чистилището. Сайлъс и Адна сложиха димящи чаши чай пред нас. Отмил кръвта и мръсотията и облечен в дрехите, които Адна бе изровила отнякъде, брат ми отново приличаше на себе си. Почти. Лицето му все още беше бледа сянка на онова, което познавах, и той трепереше въпреки одеялото, с което се бе наметнал. Онзи Ансел, когото помнех, грееше от оптимизъм, а в ъгълчетата на устните му винаги бе спотаена усмивка. Сега обаче чертите му бяха изопнати, а очите, полускрити от русо кестенявата му коса, бяха мътни и далечни.
Седнала насреща му, аз следях всяко негово движение, чудейки се какво ли мисли, дали не изпитва болка. Бях се опитала да седна по-близо до него, но той премести стола си, сякаш не можеше да понася присъствието ми.
Вече не беше вълк. Разбирах товара на тази загуба. Вълците бяхме това, което винаги сме били. Да живея без тази част от себе си би било… невъзможно. Бих се чувствала напълно изгубена.
„Но защо страни от мен? Нали знам, че вината не е у него. Да не би да се срамува? Или пък се бои от мен?“
Ансел не бе хвърлен на вълците, а изхвърлен от техните редици. Изоставен като непотребна вещ насред улицата, когато господарите му вече не се нуждаеха от него.
Седяхме мълчаливо и чакахме Ансел да отговори на въпроса, който Монроу му беше задал, той обаче не помръдваше, сплел пръсти около чашата с чай.
Най-сетне Монроу се покашля.
— Знам, че е трудно, но трябва да ни кажеш какво се случи, след като Кала и Шей избягаха от Вейл.
Ансел бутна чашата настрани и скри разтрепераните си ръце под масата.
— Чакахме я на поляната.
Затворих очи и сякаш се върнах в гората. Отново чувах барабаните, песента на Сабин и Нев. Спомних си как долових миризмата на Шей и го открих, с вързани ръце и очи. Сърцето ми заби учестено, сякаш в такт с думкането на барабаните.
— Ала тя така и не се появи — гласът на Ансел проби мъглата на спомените и когато отворих очи, видях, че ме гледа.
— Тя ме намери — обади се Шей. — Те ме отвлякоха и ме завързаха в гората, за да бъда принесен в жертва по време на церемонията.
— Интересно — промърмори Сайлъс.
— Не е интересно — сопна се Конър. — Отвратително е.
— Защо изобщо си тук? — озъбих се аз на Сайлъс. — Нали си просто някакъв писар.
— Само така! — усмихна ми се Конър.
— Книжниците координират информацията, постъпваща от всички аванпостове — изпъчи гърди Сайлъс. — Днес изгубихме важен агент, а това момче може би е в състояние да ни каже какво се е случило.
И той повдигна вежди към Ансел, който продължаваше да се взира невиждащо пред себе си.
Като не получи отговор, Сайлъс се прокашля и погледна към Шей:
— Разкажи ни за жертвоприношението. Имаше ли някаква ритуална подготовка?
— Ритуална подготовка? — повтори Шей. — Ъъъ… не. Аз бях в безсъзнание. И да са направили нещо, преди да се озова в гората, не помня.
Конър го погледна.
— Добре ли си, хлапе?
— Да — отвърна Шей, макар да изглеждаше по-блед от обикновено.
— Може ли да изчакаме с въпросите, докато той приключи? — намеси се Монроу и даде знак на Ансел да продължи.
Всички се смълчахме.
— Никой от нас не знаеше какво ще се случи — каза Ансел след малко. — Или поне никой от моята глутница не знаеше. Мислехме, че се очаква нещо от Рен и Кала. Знаехме, че ще трябва да убият някого, но предполагахме, че ще е…
Той замълча и се огледа наоколо.
— О, колко мило! — изсмя се мрачно Конър.
— Какво? — не разбра Адна.