Лицето на Итън се изкриви в гримаса. Той стана и отиде до огнището.
— Един от нас. Мислели са, че ще трябва да убият един от нас. Айзък така се закашля, че изплю малко от чая си и Адна му подаде кърпата за бърсане на съдове.
В стаята се възцари неловка тишина.
— Това е минало — каза Монроу най-сетне. — Да го забравим.
Ансел го погледна и когато го видя да кимва, продължи разказа си:
— Чакахме толкова дълго, че накрая Ефрон нареди на няколко от възрастните Бейн да отидат в гората. Почти веднага се разнесе вой и всички се втурнахме натам, вълци и Пазители. И тогава я видях.
— Флин — казахме двамата с Шей в един глас.
Ансел кимна.
— Не можех да откъсна поглед от нея. Нямах никаква представа какво е правила в гората, а ето че сега беше мъртва, убита от един от нас.
Той замълча и ме погледна:
— Знаеше ли, че е сукуба?
— Не и докато не ни нападна — прошепнах, припомняйки си кожестите й криле и огнените струи, бликнали от гърлото й.
— И тогава настана истинска лудница — продължи Ансел. — Ефрон и Лумин крещяха заповеди. Опитах се да остана с Брин, ала възрастните Бейн ни сграбчиха. Не знаех какво става. Хвърлиха ме в някаква кола и ето че вече бяхме в града.
— В града? — сбърчих чело аз.
— В „Едем“ — уточни Ансел. — Но не в самия клуб, а под него. Там Ефрон има някаква тъмница и те ни заключиха в нея.
— Интересно — промърмори Сайлъс под носа си.
— Кое? — попита Шей.
— Досега не знаехме къде Пазителите държат пленниците си — каза Монроу. — Продължавай, Ансел.
— Нямахме представа защо се държат с нас като с врагове — сега думите направо се лееха от устата му. — Затвориха ме в една килия с Мейсън. Мисля, че Фей и Брин също бяха заедно — не ги виждах, но чувах виковете им.
Разтреперих се и когато Шей улови ръката ми, не се дръпнах.
— Известно време не се случи нищо — гласът на Ансел бе толкова тих, че всички се наведохме напред, за да го чуваме. — Оковаха ни, така че да не можем да се преобразим. В началото това беше всичко.
Шей хвърли гневен поглед на Монроу:
— Да не сте се обучавали на разменни начала?
Монроу не отговори.
— Какво? — намръщих се аз и се обърнах към Шей.
— И теб те бяха оковали по същия начин, когато те доведоха в Академията.
— Ако се бе съвзела, докато я местехме, щеше да ни нападне, без да знае какво прави — обясни Конър. — Нямахме друг избор.
Шей отвори уста, за да каже нещо, но аз му попречих.
— Недей. Всичко е наред.
— След известно време доведоха и Рен — Ансел като че ли изобщо не забеляза нашето спречкване. Беше се върнал в миналото, неспособен да се освободи от неговите окови.
Името на Рен ме накара да се сепна и да издърпам ръка от тази на Шей. Рен. Рен се бе опитал да ни помогне. Беше излъгал Пазителите заради нас. Каква ли цена беше заплатил за това?
Гласът му изведнъж отекна в ушите ми.
Става въпрос единствено за любов.
Почувствах дъха му върху кожата си, устните му — върху моите. Пламенната му прегръдка, преди да го изоставя.
— И тогава започна всичко — Ансел почти подскочи в стола, а раменете му затрепериха неудържимо.
— Какво започна? — меко го подкани Монроу.
— Наказанията — прошепна Ансел. — Дойдоха призраците.
— Адна, мисля, че ще е най-добре да излезеш от стаята — каза Монроу, без да сваля очи от разтреперания Ансел.
— Не — отсече Адна, макар че самата тя също трепереше.
— По-добре е да не слушаш — настоя Монроу. — Ще ти разкажа какво сме научили, когато свършим.
— Не — повтори тя.
— Защо да не остане? — попита Шей.
Вместо да отговори, Монроу стисна зъби и прикова поглед в дъщеря си.
Тя преглътна мъчително, ала се изпъна решително.
— Майка ми бе убита от призраци.
— Върви си — тихичко каза Монроу. — Моля те.
— Всичко е наред, Монроу — Конър се приближи до Адна и взе ръцете й в своите. — Тя е силна.
Монроу се намръщи, но се отказа да спори.
Ансел все още говореше, а по тялото му пробягваха тръпки.
— Първо влязоха в нашите килии, придружавани от Ефрон и Лумин. Вземаха ни един по един, а останалите трябваше да гледат. Понякога идваха Емил и възрастните Бейн. Ние бяхме все така оковани, за да не се преобразим, и те се нахвърляха отгоре ни. Хапеха и дращеха до кръв — достатъчно силно, за да ни причинят болка, но не и да ни убият. Друг път Пазителите призоваваха призраци и това беше по-страшно от Стражите. Много по-страшно. Беше като да те погълнат цял и да се намериш вътре в тях, неспособен да помръднеш, докато плътта ти бавно се разкапва. Сякаш те изяждат жив… съвсем бавно. В началото крещиш неистово. После припадаш, а когато отново дойдеш на себе си, тях вече ги няма. Ала само няколко часа по-късно те се връщат и всичко започва отначало. Понякога чувах писъците на Фей и Брин.