Главата ми клюмна, натежала от образа на Брин, обгърната от гърчещи се черни пипала. Адна се олюля и Конър я прегърна през кръста, за да я подкрепи.
— Задаваха ли ви въпроси? — попита Монроу. — Какво искаха да узнаят?
— Искаха да им кажем къде е Кала — отвърна Ансел. — Освен това непрекъснато разпитваха за някакъв Потомък. Нямах представа за какво говорят.
— Имали са предвид Шей — обясних. — Той е Потомъкът.
Мрачна усмивка пробяга по устните на Ансел.
— Вече го знам. Знам и че го искат мъртъв. Някои неща започнаха да си идват на мястото, докато ни разпитваха.
— Ами Рение? — попита Монроу; стиснати в юмруци, ръцете му почиваха върху масата.
— Накрая ни изведоха от килиите и ни закараха в едно голямо помещение. Всичко в подземието бе ново и лъскаво, като в болница. Не и това помещение. То беше тъмно и старо. Имах чувството, че от затвор съм се озовал в тъмницата на някой старовремски замък. Всички се бяха събрали там.
— Всички? — повторих аз.
— Всички Стражи. Трябва да бяха повече от сто. Пазителите също бяха там, заедно със своите призраци. Взираха се в една грамада от изправени камъни, наподобяваща сцена или олтар.
Олтар.
„Не, не. Не Рен. Само не и Рен!“
— Рение ли беше върху олтара? — гласът на Монроу трепереше и аз го погледнах, изненадана, че и той се бои от същото.
— Не. Той беше до него, заедно с Емил и баща ми — каза Ансел и впи поглед в мен. — Върху олтара беше майка ми.
Скочих на крака, въпреки че те почти не ме държаха.
— Какво?!
Безжизнената усмивка се завърна върху лицето на Ансел.
— Учудваш ли се?
— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос! — изпищях. — Мама нямаше нищо общо с това.
— Тя беше алфа — вълчицата на глутницата — безстрастният глас на Ансел ме ужасяваше почти толкова, колкото и думите му. — От нея се очакваше да те научи къде ти е мястото.
Къде ми е мястото… Всичко, което бях ненавиждала в предначертаната си съдба. Другата причина, накарала ме да избягам, почти толкова непоносима, колкото и мисълта, че мога да изгубя Шей.
— А ето че се бе провалила — прошепна Ансел. — Така каза Лумин. Не била съумяла да изпълни дълга си.
Отпуснах се на пейката и се оставих на Шей да ме привлече в прегръдката си.
— Какво й сториха?
— Оставиха Емил да я убие пред погледа на татко.
Краката ми омекнаха и сигурно щях да падна от пейката, ако Шей не ме държеше.
Монроу погледна към Адна, която беше пребледняла като платно.
— Убили са майка ви? — прошепна тя.
Конър я притегли към себе си и прошепна нещо в ухото й. По бузите й започнаха да се стичат сълзи, ала тя не издаваше нито звук.
— Казаха, че това било наказанието и на двамата. Мама умря, защото ти избяга, а татко изгуби жена си.
Задави ме ридание. Очите ми запариха, сълзи замъглиха лицето на Ансел.
„Майка ми. Убили са майка ми заради мен. Какво чудовище съм аз?“
— Но са оставили алфата на Найтшейд жив, така ли? — Сайлъс си водеше записки и аз изпитах желание да му прегриза пръстите. Много бавно.
— Вече няма алфа на Найтшейд — отвърна Ансел.
— Какво искаш да кажеш? — Шей ме притисна до себе си; бях като вцепенена, не можех да помръдна.
— Това беше остатъкът от наказанието. Пазителите разпуснаха глутницата Найтшейд. Сега Емил е единственият алфа. Той е начело на двете глутници. Ефрон и Лумин казаха, че това ще бъде новият ред. Вълците на Бейн били проявили по-голяма лоялност и затова щели да властват над тези на Найтшейд, докато те не докажат верността си.
— Но как биха могли да го направят? — попита Итън.
— Като го върнат на Пазителите — при тези думи Ансел посочи Шей. — Това е новото нареждане. На Стражите беше заповядано да го открият и доведат на Пазителите. Който го стори, ще спечели благоразположението им. Ако е някой от вълците на Найтшейд, той или тя ще стане новият алфа и ще поведе глутницата.