В гърлото му се надигна ръмжене и вълчата природа припламна в очите му — хищническа, заела отбранителна позиция.
— Но това няма значение. Кълна ти се, че искам да помогна на глутницата. И не искам нищо лошо да се случи на Рен… поне през повечето време. Единственото, което има значение, сме аз и ти. Нещата са различни, откакто сме сами. Или поне ми се ще да вярвам, че е така.
Не исках да срещам погледа му. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да избяга от този разговор.
— Вече не си във Вейл — продължи той. — Правилата се промениха. Ще се боря, за да бъда мъжът до теб.
„Дали наистина са се променили?“
Вече не бях сигурна чии правила важаха, нито къде бе мястото ми в цялата тази бъркотия.
— Шей… — опитах да се дръпна, ала ръката му се обви около кръста ми и ме задържа.
— Кажи ми, че не го искаш и ще те оставя на мира — каза той и се приведе, така че устните му докоснаха лицето ми.
Гърлото ми се сви. Исках да му кажа, че го обичам. Наистина. Обичах го така, както не бях и подозирала, че е възможно, преди той да се появи в живота ми. Той заслужаваше да го научи. Заслужаваше да знае, че чувствата ни са взаимни. Ала вече не можех да имам вяра на самата себе си. Не и след разказа на Ансел. Бях донесла страдание и смърт на хората, които обичах. Майка ми бе убита, опасност и в този миг грозеше глутницата ми, брат ми бе осакатен и се ненавиждаше. И всичко това — по моя вина. Как да му отговоря? Всеки избор, който правех, съсипваше онези, които обичах. Какво можех да предложа на Шей, когато единственото, което носех, бе гибел?
— Какво си шушукате вие двамата? — обади се Адна от върха на стълбата. — Дръж!
И тя подхвърли един меч на Шей. Аз потръпнах, но той пристъпи напред и с лекота го улови за дръжката.
— За какво ми е това? Нали няма да идвам с вас.
— А как иначе да си прекараме времето, преди да тръгнем?
— Аз поне знам, че няма да заспя — заяви Конър. — Какво ще кажеш да си премерим силите, Шей? Само защото няма да дойдеш с нас, не означава, че не можеш да опиташ няколко удара за развлечение.
— Предполагам — думите на Шей разкриха изострените му кучешки зъби.
— Ти искаш ли нещо, Кала? — попита Адна и махна към отрупаната с оръжия стена.
— Не, благодаря — отвърнах, обхождайки с поглед многообразието от лъскави брадви, мечове и десетки други, чиито имена не знаех. — Ще разчитам на природните си заложби.
— Каквито имаш в изобилие — Конър многозначително повдигна вежди, но бързо престана да се хили, когато видя острите ми зъби.
Итън се разсмя и за първи път ми се усмихна.
— Добро момиче.
Застанал до мен, Шей направи няколко замаха с меча, за да го изпробва.
— Какво ще кажеш? — Адна слезе от стълбата и се запъти към него.
— Не съм сигурен — замислено отвърна той. — Ще ми се да знаех какво представлява Кръстът на елементите. Хубаво би било да потренирам с нещо сходно.
— Нищо не е сходно с Кръста на елементите — рече Конър, докато хвърляше няколко ками по един тренировъчен манекен.
Те до една се забиха в гърдите на куклата и стомахът ми се сви.
„Къде ли ще потънат тези остриета, когато нападнем «Едем»? В сърцата на вълци, които познавам? С които доскоро се биех рамо до рамо?“
— Сигурно си прав — Шей огледа стената. — Но никое от тези няма да е толкова добро. Чудя се дали изобщо има някаква полза да тренирам с тях.
— Стига си обиждал оръжията ни, Избранико — Конър размаха два меча пред лицето си и аз направих една-две крачки назад, по-далеч от смъртоносната вихрушка от удари, която Конър сипеше с такава лекота. — Съвсем не са толкова лоши.
Шей се засмя.
— Не се и съмнявам. Имах предвид само… — той разпери ръце и така и не довърши. — Все едно.
— Знам какво имаше предвид — ухили се Конър. — Но малко тренировка няма да ти навреди, дори и да не е с твоята светиня, Кръста на елементите. Ако ти се струва скучно да се биеш само с един противник, защо не опиташ силите си срещу двама от нас наведнъж?
Шей погледна първо към него, а после към Адна.
— Защо не?
— Не го предизвиквай, Конър — поклати глава Адна. — А ти не му обръщай внимание, Шей. Не е нужно да се биеш и с двама ни едновременно. Това е лудост.
— Извинявай — каза Конър, — да не би твоите противници обикновено да си чакат реда на опашка?
— Конър! — Адна сложи ръце на хълбоците си.