Шей се наведе и се претърколи настрани, за да избегне ритника й.
— Как ли пък не!
Сподирена от дрънчене на стомана, аз тихичко се измъкнах от стаята.
17
Лъч жълта светлина се процеждаше в коридора от едва открехнатата врата на върха на стълбището, което открих, следвайки миризмата на Ансел. Побутнах я предпазливо и надникнах вътре.
— Ще ме умориш, хлапе — Айзък, обърнат с лице към брат ми, разтърка слепоочията си. — Какво друго да ти кажа?
Почуках на касата на вратата и Айзък се завъртя, а Ансел вдигна глава, само за да я наведе отново, когато ме видя.
— Да ме отмениш ли идваш? — попита Айзък и се приближи до вратата.
Кимнах, без да свалям очи от Ансел, който седеше на ръба на леглото и се взираше в обувките си.
— Радвам се, че дойде — понижи глас Айзък, когато стигна до мен. — Тес я бива много повече в тези работи. Винаги тя се оправя с гостите.
— Не знаех, че в аванпоста има спални — казах, обхождайки с поглед малката, скромно обзаведена стая.
— Понякога на отрядите им трябват няколко дни, за да подготвят мисията си — обясни Айзък. — Това са жилищата, които използват, когато не са в Академията. Освен това Берачите живеят тук.
— Ясно. Той как е?
— Казва, че нищо не го боли. Но определено не е добре. Не можах да го убедя да хапне и залък. Стоплих му малко яхния. На нощното шкафче е — може пък ти да имаш повече късмет.
— Благодаря ти, че остана с него.
— Няма защо — отвърна Айзък. — Е, ако тук всичко е наред, мисля, че ще сляза долу.
— Добре — рекох и го заобиколих, за да вляза.
Приседнах на леглото до Ансел, ала той и сега не продума и продължи да се взира в ръцете си, стиснали нещо, което не можех да видя.
— Значи отказваш да се храниш? — казах и махнах към недокоснатата чиния.
— Ще ям, когато огладнея — промърмори той.
— Опитвала съм храната им — нарочно се постарах да придам небрежно звучене на гласа си. — Кълна се, че не е отровна.
Ансел не се засмя, но все пак разтвори ръце и натъпка онова, което държеше, в джоба си. Стори ми се, че е смачкан лист хартия.
— Какво е това?
— Нищо — той скръсти ръце на гърдите си. — Какво искаш?
— Преживял си много — казах, изоставяйки празните приказки. — Трябва да се грижиш за себе си.
Посегнах към рамото му, но той се дръпна.
— Не ме докосвай.
— Защо? — попитах предпазливо. — Толкова се радвам да те видя, Ан. Липсваше ми.
Ансел се разсмя — отново онзи ужасен металически звук.
— Нима? Никога не бих предположил.
Не знаех какво би могло да облекчи разяждащата болка, която се загнезди дълбоко в мен при тези думи и безжизнения тон, с който бяха изречени.
— Трябваше да си тръгна.
Той не отговори.
— Наистина. Щяха да го убият.
— Те убиха мама — прошепна той.
— Знам — отвърнах задавено. — Но церемонията, Ан… Щяха да ни накарат да убием Шей.
— Колко пъти ще повтаряш едно и също? — тихо попита той. — Сякаш то оправдава случилото се с нас. Нямаш представа какво направиха. Не беше там.
Докато говореше, Ансел прокарваше нокти по китката си и когато се приведох, видях, че е оставил червени бразди върху кожата си. Сграбчих го за ръката и я дръпнах.
— Престани!
Отново онзи ужасен смях.
— И защо?
— Може и да не съм била там, но виждам колко болка са ти причинили.
Той потрепери и се улови за стомаха, сякаш му бе прилошало.
— Струва ми се, че все още усещам как го издърпват от мен. Непрекъснато си припомням как ми го отнеха.
И като понижи глас, прошепна:
— Не мога да живея така.
— Ансел, животът ти не е свършил — взех ръката му в своята. — Все още си си ти… и аз те обичам. Моля те, не се наранявай.
Не бях в състояние да кажа, че няма значение дето му бяха отнели вълка. Това би било лъжа. Знаех, какво означава да изгуби вълчата си природа.
— Ще открием начин да ти помогнем.
— Единствените, които биха могли да ме направят цял, са Търсачите. Те вече казаха, че няма да го сторят. А Пазителите…
— Онова, което са ти сторили, е ужасно, но не бива да се предаваш. Моля те. Бъди силен, заради мен. Заради Брин.
Ансел се намръщи.
— Даже да е жива, за Брин ще е по-добре да стои далеч от мен.
— Не е така.
— Тя заслужава някой, който може да бъде с нея. Остане ли с мен, няма да може да бъде себе си. Трябва й Страж.