— Не е вярно — възразих.
— Откъде знаеш?
— Защото невинаги е било така — отвърнах тихо.
— За какво говориш, Кала? — той ме погледна и в очите му видях гняв, различен от всичко досега.
„Струва му се, че е изгубил всичко, което има значение.“
Нежно стиснах ръката му и обясних:
— Открих, че Търсачи и Стражи са се влюбвали. Не е нужно да си вълк, за да си достоен да бъдеш обичан.
Ансел ме гледаше невярващо.
— Така е. Преди много, много години сме били съюзници… а понякога и нещо повече.
— Преди много, много години… — повтори той и очите му погаснаха — беше готов да се предаде.
— Знам го и защото обичах Шей — продължих, а гласът ми потреперваше. — Още преди да го превърна в един от нас.
Ансел се взря в мен. За миг безжизнената маска на лицето му падна и пред себе си отново видях своя брат.
— Сигурен бях! — той почти се усмихна.
— Знам.
— Е, предполагам, че и това е нещо — въздъхна той. — Нали ти казах, че бих избягал заради Брин. Може би сам съм си виновен.
Крайчетата на устните му започнаха да се извиват, ала изведнъж той се намръщи.
— Някога обичала ли си Рен? Мислех си, че може и да е било така. Имам предвид, че между вас двамата очевидно съществуваше някаква връзка. Само защото сте алфи ли беше?
Болезнени, плашещи чувства полазиха по тялото ми и ме накараха да потреперя.
— Аз…
Образи заиграха пред очите ми, връхлетяха ме спомени за смеха на Рен, за лицето му, за допира му. Бях признала любовта си към Шей едва когато мислех, че ще го изгубя. Сега Рен бе този, когото грозеше смъртна опасност. Дали неудържимото желание да го спася също бе породено от любов?
И ето че сякаш го видях до себе си. Почти можех да почувствам дъха му, докато шепотът му изпълваше стаята.
Става въпрос единствено за любов.
— Няма значение — поклати глава Ансел, когато не му отговорих, и се опъна върху леглото. — Е, имаш ли им доверие?
— На Търсачите ли?
— Аха.
— Така мисля — отвърнах.
„Но не толкова, колкото бих искала.“
— И сега какво? Какво ще правиш, ако утре се събереш с глутницата?
— Ще помогнем на Шей — отвърнах, все още потънала в мисли за Рен.
— Ще му помогнете за какво?
— Да спаси света.
— Само това? — Ансел се разсмя и този път смехът му беше истински.
— Аха — усмихнах се. — Само това.
Двамата се умълчахме за няколко минути. В тишината на стаята биенето на сърцето ми бе оглушително.
— Ансел, смятам, че трябва да опитаме.
— Да опитаме какво?
— Да те превърна в Страж. Пазителите непрекъснато лъжат. Може да са излъгали и за това.
Видях как мускулите на гърлото му се напрегнаха, когато преглътна мъчително.
— Наистина ли мислиш така?
И сама не знаех какво мисля, но с цялото си същество се надявах да са излъгали.
— Те непрекъснато лъжат — повторих шепнешком.
Ансел обърна глава към мен. Цялото му тяло трепереше.
— Добре.
Когато приех вълчия си образ, той се сви. Колко ли му бе трудно да наблюдава моето преобразяване, така естествено и леко, когато неговото умение да стори същото му бе отнето!
Ансел се надигна и седна на леглото, без да откъсва очи от мен. С потрепващи уши, аз приближих муцуна до мишницата му. Погледнах го и когато го видях да кимва, забих зъби, дълбоко и здраво. Той си пое рязко дъх и острият мирис на страха му изпълни ноздрите ми.
Възвърнах си човешката форма и повдигнах брадичката му, така че очите ни се срещнаха, а после протегнах ръка.
— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.
Докато чаках, чувах единствено дишането ни, плитко и уплашено. Затворих очи с надеждата да усетя как силата прелива от мен в Ансел и ни свързва. Стискайки клепачи, аз отново проговорих, ала този път гласът заплашваше да ми изневери.
— Bellator silvae servi. Воин на гората, аз, алфата, те призовавам, за да ми помогнеш в моя час на нужда.
Нищо. Никаква магия не изпълни въздуха между нас.
Отворих очи и видях, че Ансел клати глава, здраво стиснал клепачи. По бузата му се стичаше една сълза.
— Bellator silv…
— Спри — дрезгаво се обади той и зачервените му очи срещнаха моите. — Недей.