Не знаех какво да кажа. Наистина го бяха направили. Вълкът у него си бе отишъл и аз не бях в състояние да го върна. Никога не бях изпитвала по-силна ненавист към Пазителите, отколкото в този момент.
— Нека ти дам да пиеш от кръвта ми — думите ме задавиха и чак тогава си дадох сметка, че и аз плача. — Все още кървиш.
— Не — Ансел свали ризата си и я уви около раната на ръката си. — Не я искам.
— Ан… — посегнах към него, но яростта в погледа му ме накара да се вцепеня.
— Не я искам!
И той отново се отпусна върху леглото. По лицето му вече не се четеше абсолютно нищо, но това безучастно изражение бе по-страшно от гнева му.
— Върви си — каза той, взирайки се в тавана. — Трябва да поспиш преди мисията.
— Няма да те оставя сам.
Той бръкна в джоба си и извади смачкания лист.
— Ансел, какво е това? — попитах, опитвайки се да го видя по-добре.
— Остави ме на мира.
Очите му се спряха за миг върху зацапаното листче, преди той да го притисне до гърдите си.
— От Брин е, ясно? Успях да го задържа, докато бяхме разделени.
— О!
Сигурно му беше написала стихотворение. Сърцето ми се сви, очите ми запариха. Дали и тя имаше у себе си нещо негово? Брат ми и най-добрата ми приятелка, чиято любов бях искала да скрия от Пазителите. Може би за тях щеше да е по-добре, ако бяха избягали заедно. Дори това надали би довело до нещо по-ужасно от случващото се в момента.
Ансел се обърна на една страна, с гръб към мен.
— Просто си върви.
Продължих да седя на ръба на леглото, подпряла брадичка на коленете си. Когато по дълбокото му, равномерно дишане разбрах, че е заспал, легнах до него, като много внимавах да не го докосна. Положих глава на една възглавница и се загледах в спящия си брат.
След известно време той започна да хленчи тихичко, като животинче, раздирано от болка. Много скоро конвулсии започнаха да разтърсват тялото му, ала макар да трепереше неудържимо, не се събуди. Най-сетне и аз се унесох в сън, заслушана в хлиповете, които кошмарът изтръгваше от гърдите на брат ми.
18
— Кала — прошепна Шей и нежно ме побутна по рамото.
Звукът ме изтръгна от сънища, населени с викове на болка и пъплещи сенки, които заплашваха да ме погълнат.
За миг не можах да си спомня къде съм. Чувах единствено топлия глас на Шей и долавях изкусителния повей на уханието му. Привдигнах се, жадувайки за близостта му. Учудване се изписа по лицето му, когато проследих с пръст линията на челюстта му.
— Помолиха ме да те събудя. Време е.
Сладостта на момента се изпари, сякаш ми бяха ударили шамар. Начаса си припомних къде се намирам и какво ми предстои. Примигах няколко пъти, за да прогоня съня, и рязко седнах в леглото, но веднага съжалих за това, тъй като Ансел се размърда. Той обаче не се събуди и продължи да стене в неспокойния си сън, който не го бе оставил на мира през цялата нощ. Почувствах се дори по-ужасно, когато си припомних безуспешния си опит да му помогна.
— Хайде — каза Шей. — Другите ни чакат долу.
И ние безшумно излязохме от стаята.
— Как е той? — попита Шей, когато заслизахме по стълбите.
— Опитах се да го превърна във вълк — при тези думи ме връхлетя такава болка, че трябваше да се подпра на перилата, за да не падна.
— Наистина ли? По лицето ти се досещам, че не се е получило.
Кимнах и той ме прегърна през раменете, а устните му докоснаха слепоочието ми.
— Хубаво е, че си опитала, Кал. Съжалявам, че не е станало.
— Аз също.
— Той ще се оправи ли?
— Не знам — отвърнах, хвърляйки поглед към тъмния коридор зад нас. — Изглежда… прекършен.
— Така е — Шей потрепери. — Мога да се преобразявам от съвсем скоро и въпреки това то е такава важна част от мен. Не мога да си представя какво би било да го изгубя.
Кимнах и го погледнах. Вярно ли бе това? Наистина ли връзката между Шей и вътрешния му вълк бе толкова силна? Или просто съчувстваше на Ансел?
— И аз би трябвало да дойда с вас — каза той.
— Не. Търсачите са прави. Ти си твърде важен, за да се изложиш на такъв риск.
Той свали ръка от раменете ми и бръкна в джобовете си.
— Все още смяташ, че не ме бива в сраженията.
— Знам, че не е така — възразих. — Неведнъж съм те виждала да се биеш. Ти си роден воин. Не там е проблемът.
— Мога да помогна — заяви той и ми хвърли кос поглед. — Убеден съм, че мога.