— Конър, трябва да обсъдим нещо.
Конър смръщи чело, но го последва в един тъмен ъгъл на помещението.
— А, да — ухили се Итън. — Май ще има дърпане на уши.
Адна хвърли поглед към Шей.
— Нали няма да скочиш през портала в мига, в който го отворя? Обмислям дали да не те накарам да се закълнеш.
— Не си го и помисляй — обади се и Итън. — Вече го обсъждахме. Няма да рискувам живота си, ако не съм сигурен, че ти си в безопасност тук. Всъщност, защо не вземеш да си легнеш?
— След като тръгнете, ще се кача при Ансел — увери го Шей, но в гласа му се долавяше далечно ръмжене. — Нямам намерение да се преструвам, че нищо не се случва.
— Както решиш — сви рамене Итън. — Ако бях на твое място, аз бих си отспал.
— Очевидно Шей е истински джентълмен, за разлика от теб — каза Адна и като обви ръце около врата му, го целуна по бузата. — Благодаря ти за загрижеността, Шей, но всичко ще бъде наред.
Внезапно аз бях тази, на която й идеше да заръмжи.
— Дяволски си права, че не съм никакъв джентълмен — подхвърли Итън. — Ако беше прегърнала мен по този начин, определено нямаше да те оставя да се измъкнеш само с една целувка.
Шей се изчерви и намръщено разтърка врата си, а Адна се изкиска на реакцията му.
Погледът ми се спря върху Монроу и Конър. Не можех да чуя за какво говорят, но и двамата бяха твърде оживени. Устните на Монроу се движеха бързо, а ръцете му стискаха нещо. Пликове? Конър крачеше напред-назад, като клатеше глава и час по час прокарваше пръсти през косата си. Какво ли се случваше между тях?
Най-сетне Монроу сграбчи Конър за раменете и тикна листовете хартия в гърдите му. Видях как раменете на по-младия мъж се отпуснаха, сякаш се предаваше с въздишка. Той взе пликовете от Монроу и ги пъхна в джоба на якето си. Монроу го стисна благодарно за рамото, преди да се насочи към нас, а аз побързах да извърна очи, объркана от онова, което бях видяла.
— Почти е готова — каза Итън, когато Монроу се приближи.
Обърнах се и открих, че Адна бе потънала в екстаза на тъкането. Въпреки че и преди я бях виждала да отваря портали, и този път не можех да не се удивя на искрящите плетеници от светлина, които се вихреха пред нея.
Изведнъж се сепнах, усетила нечие присъствие. Конър бе застанал до мен и безмълвно наблюдаваше как Адна тъче. По лицето му нямаше и помен от веселие, то беше бледо и изопнато от напрежение. Хвърлих поглед към Монроу и отново се почудих какво ли се бе разиграло между двамата.
В този миг образите от другата страна на блещукащия портал се изясниха и кръвта забуча в ушите ми. Видях тъмна уличка със снежни преспи от двете страни, а в далечината една улична лампа хвърляше мътна светлина върху затворените магазини на Вейл.
У дома.
19
От другата страна на портала беше студено. Свеж зимен въздух щипеше кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, оставяйки ледения вятър да изпълни дробовете ми. Мощна тръпка ме разтърси до мозъка на костите и ме накара да се почувствам жива. До болка копнеех да тичам, да вия, да ловувам. Пред очите ми дъхът ми образуваше малки облачета.
Погледнах назад и като през мъгла видях силуета на Шей да крачи напред-назад от другата страна. Дощя ми се да можех по някакъв начин да му вдъхна увереност. Когато Монроу даде заповедта за тръгване, скочих през портала, без да се обръщам, за да не изглежда дори за миг, че имам съмнения за мисията. Сега обаче съжалявах, че не му бях дала нещо — поне усмивка или пък още една целувка. Почувствах се още по-зле, когато осъзнах, че последната, която го бе целунала, е Адна. Тя стоеше до портала с извадени мечове и съвършено спокойно изражение, докато Итън и Конър разузнаваха наоколо.
— Не се ли безпокоиш, че някой може да забележи светлината? — попитах и махнах към проблясващия портал.
— В тази част на улицата няма прозорци — отвърна Адна. — Точно затова избрахме това място.
Думите й не ме успокоиха особено. Макар и не така ярка, както по време на тъкането, вратата все още се забелязваше, като блещукаща коледна украса. Бяхме достатъчно близо до Коледа, за да се надявам, че ако някой я зърне, щеше да я помисли именно за това.
— Чисто е — заяви Итън, изниквайки от тъмната уличка. — Между нас и страничния вход няма никакви препятствия, нито охрана.
Конър мълчаливо оглеждаше сенките наоколо.
— Добре — каза Монроу. — Да вървим.
Двамата с Итън застанаха начело, а аз приех вълчата си форма, стъпвайки безшумно по земята след тях. Последен беше Конър. Сърцето ми биеше бясно и всеки удар бе като думкане на барабан, който отекваше така силно в чувствителните ми вълчи уши, че недоумявах как и Търсачите не го чуват. Никой от тях не говореше, нито поглеждаше към мен. С решителни лица, те мълчаливо крачеха напред.