Когато стигнахме до страничния вход, Монроу вдигна ръка.
— Алармена система?
— Не — отвърна Итън. — Само една ключалка.
— Заемам се — Конър извади метален предмет от джоба си и отиде до вратата, а Итън зае неговата позиция, за да пази гърба ни.
Много скоро се чу изщракване и вратата се отвори с тихо стенание. Монроу и Конър начаса прекрачиха прага и приклекнаха в очакване на атака.
Такава не последва.
Те се спогледаха, но все пак ни кимнаха да ги последваме.
Щом се озовахме вътре, Итън затвори вратата зад нас и ние тръгнахме по коридора. Стомахът ми се сви, когато си припомних как бях вървяла по същия този коридор на път към кабинета на Ефрон. Къде ли беше господарят на Бейн сега? Вдигнах муцуна и подуших въздуха. В клуба вонеше на спарена пот, примесена с натрапчивия, задушаващо сладък дъх на сукубите. Потърках носа си с лапа в безуспешен опит да се отърва от отвратителния мирис.
Доколкото можех да преценя, в клуба не се долавяха нови миризми, нито каквото и да било движение. Думкането на баса и водопадът от разноцветни светлини бяха отстъпили място на тишина и мрак. Нямаше нито танцуващи хора, нито предизвикателно облечени сукуби, нито Стражи. Единственото, което се чуваше, бяха приглушените стъпки на Търсачите, докато се прокрадвахме предпазливо през сенките. Като че ли бяхме съвсем сами, но това изобщо не ме успокои. Подобно мъртвило никак не подхождаше на място като „Едем“, което живееше от пулса на кръв и похот.
— Ето ги стълбите — прошепна Конър и спря пред вито стълбище от ковано желязо.
Надникнах над перилата и проследих с поглед как тясната метална спирала се губи в бездна от непрогледен мрак.
— Светлина? — попита Итън.
— Още не — отвърна Конър и заслиза по стъпалата.
Те се спускаха все по-надолу и по-надолу. Много скоро усетих, че започва да ми се вие свят от резките завои; от обгърналата ме тъмнина изпитах чувството, че съм затворила очи и се въртя ли, въртя.
Дори с моята вълча способност да виждам на тъмно, спускането здравата обтегна нервите ми и флуоресцентната светлина, която най-сетне изникна пред нас, ме изпълни с благодарност. Тя постепенно ставаше все по-ярка, придавайки зеленикавосив оттенък на всичко наоколо. Спираловидното стълбище продължаваше да ни отвежда все по-навътре в недрата на клуба, докато не започна да ми се струва, че вървим от цяла вечност. Колко ли дълбоко под земята бяхме стигнали?
— Трябва да е тук — обади се Конър, когато най-сетне остави зад себе си и последното стъпало.
Беше се озовал в квадратно помещение, което някога трябва да е било боядисано в бяло, ала с течение на времето бе затънало в паяжини. Конър тъкмо бе направил още една крачка навътре, когато от сенките под стълбището изскочи тъмен силует и го събори на земята, избивайки меча от ръката му.
Чух как зад мен Итън изруга и като се преметна през перилата, скочи в стаята, а аз се втурнах покрай Монроу, за да се нахвърля върху вълка. Докато Итън изпращаше дъжд от стрели срещу Стража, който бе приковал Конър към циментовия под, зъбите ми се впиха в незащитения му хълбок. Вълкът изръмжа и яростно тръсна глава, когато стрелите потънаха дълбоко между плешките му. Оголил зъби, той щракна с челюсти към мен, ала аз ги избегнах с лекота и като приклекнах, се приготвих за втори скок.
Възползвайки се от отклоненото внимание на Стража, Конър извади един от катарите, заби го в корема му и го завъртя. От гърдите на вълка се откъсна скимтене, което бързо се превърна в задавено клокочене. Миг по-късно той рухна безжизнено върху Конър, който побърза да го махне от себе си. С вдигнат арбалет, Итън се огледа наоколо.
— Само един? — попита Монроу и се приближи с мечове в ръце.
— Засега — отвърна Итън и свали оръжието си.
— Имаме късмет — Конър избърса кръвта от ръцете си, а аз отидох до него и се надвесих над мъртвия вълк в краката му. Беше един от възрастните Бейн, ала не го виждах за първи път. Беше някой, когото познавах — бащата на Сабин. Току-що бяха убили бащата на Сабин.
Възвърнах си човешката форма и поклатих глава.
— Добре ли си? — попита Конър.
— Нещо не е наред — отвърнах, обхождайки с поглед малката стая; чувствах се неспокойна в човешкия си облик, когато опасността бе толкова близо. — Този вълк не би трябвало да е тук.