— Какво искаш да кажеш? — попита Монроу. — Бих се изненадал, ако наоколо нямаше Стражи. Всъщност, учуден съм, че заварихме само един.
— Не — поясних, мъчейки се да потисна неприятното усещане в стомаха си. — Става въпрос точно за този вълк. Познавам го… тоест, познавах го. Той не е от охраната на Ефрон. Това е един от Стражите, които патрулират в планината. Като вълците от моята глутница.
— Не е ли възможно да са променили задълженията? — предположи Итън.
— Това никога не се случва. Не и с планинските глутници.
— Обзалагам се, че доста неща не са същите след твоето офейкване — промърмори Конър.
— Може би — отвърнах; чувствах се ужасно несигурна, докато се взирах в мъртвия вълк.
„Не би трябвало да е тук. Знам, че не би трябвало да е тук.“
— Ще бъдем нащрек, Кала — увери ме Монроу, отвеждайки ме по-далеч от тялото. — Но трябва да продължим — отне ни повече време да стигнем тук, отколкото очаквах. Не бива да губим нито минута. Съжалявам, че се оказа някой, когото познаваш.
Зад спираловидното стълбище имаше врата. След като опита бравата, Конър извади шперц и предпазливо отвори. От другата страна започваше тесен коридор със същото жужащо флуоресцентно осветление. Имаше шест врати — по една в двата края и по две отляво и отдясно. Страничните врати бяха плашещи на вид метални правоъгълници, в които на нивото на очите зееше неголям отвор.
— Какво сега? — попита Итън.
— Сега започваме да ги отваряме една по една — отвърна Монроу. — Всички знаем как се отключват врати — избирайте си по една и започвайте…
— Почакайте — улових го за ръката аз. — Просто ме последвайте.
Отново се преобразих и започнах да душа, долепила муцуна до пода. Когато стигнах до последната врата вдясно, изскимтях и задрасках с нокти по здравия метал.
— Тази? — попита Монроу.
Отново изскимтях, нетърпелива да проникна от другата страна. Сърцето ми се блъскаше като чук в гърдите, докато Монроу отключваше вратата, а когато я отвори, дъхът ми почти спря.
Вътре, облегнати на две срещуположни стени, имаше двама млади мъже. Тежки окови не им позволяваха да стигнат един до друг и ограничаваха движенията им. Затворили очи, те седяха неподвижни. По телата им висяха останки от дрехи — разкъсани панталони, съдрани ризи. Лицата и на двамата бяха изранени и подпухнали, покрити със синини в най-различни цветове — зелени, лилави, червени, сякаш някой бе изрисувал върху кожата им дъга, от която ми прилоша.
Светлината над главите им непрестанно примигваше и караше килията да трепти пред очите ми.
Втурнах се вътре.
При влизането ми Мейсън повдигна клепачи и бавно завъртя глава, примижал насреща ми.
— Не може да бъде!
Нев простена, ала не отвори очи.
— Просто ми кажи, когато свърши.
— Кала? — Мейсън се приведе напред, потръпвайки от болка.
Близнах го по лицето и побързах да си възвърна човешката форма, за да мога да говоря.
— Мейсън, аз съм. Тук съм, за да ви спася.
— Сериозно? — Мейсън ме гледаше така, сякаш бях плод на въображението му.
— Кала? — Нев най-сетне бе отворил очи.
— Искаш да кажеш, че не ми се привижда? — Мейсън се протегна, при което оковите му издрънчаха върху циментовия под, и докосна лицето ми. — Мили Боже!
— Можеш ли да вървиш? — Монроу се приближи до нас и приклекна пред Мейсън.
— Кой си ти? — смръщи вежди Мейсън. — Хей! Ти си Търсач! Какво, по дяволите…
— Всичко е наред, Мейсън — казах и взех ръката му в своята. — Те са на наша страна.
— Търсачи? На наша страна? — разсмя се Нев. — Може би все пак ни се привиждаш.
— Не ви се привиждам — побързах да кажа, тъй като не биваше да губим нито миг. — Моля те, отговори му. Можеш ли да вървиш?
— Така мисля — отвърна Мейсън и изпъна крака. — Отдавна не съм опитвал. Е, ще ни кажеш ли как се озова тук? И защо Търсачите ти помагат?
— Не и преди да сме се махнали от Вейл — намеси се Конър. — Разказите могат да почакат.
— Той е прав. Обещавам, че всичко ще ви се изясни по-късно.
— Честно казано, не държа всичко да ми се изясни, стига само да се махнем от това проклето място — каза Нев и закри очи.
— Не знам дали ще имате някаква полза от нас — каза Мейсън. — Откакто ни хвърлиха тук, не мога да се преобразявам.