— Смяташ ли, че все още са живи? — попита Монроу.
— Да — въздъхна Мейсън. — Пазителите не си падат по безшумните екзекуции. Ако бяха убили още някого заради случилото се, непременно щяха да ни извлекат навън, за да гледаме.
Тук той обърна тъжен поглед към мен.
— Майка ти, Кала… толкова съжалявам…
— Знам — прекъснах го едва чуто, тъй като в гърлото ми бе заседнала буца. — Ансел ми каза. Той ни намери.
— Добре ли е? — Мейсън изведнъж пребледня. — Онова, което му причиниха…
— Тежко го понася, но поне е в безопасност.
— Каза, че са ви местили — прекъсна ни Монроу. — Къде?
— Тук долу има четири затворнически крила — обясни Мейсън. — Всяко от тях е свързано със Залата.
— Каква е тази Зала? — попита Итън.
— Мястото, където насилието се превръща в зрелище — отвърна Мейсън с мрачна усмивка. — Опитвам се да напиша песен за нея. Наум, за да минава времето. Там убиха Наоми.
Думите му ме накараха да потреперя и той взе ръката ми в своята, преди да продължи:
— Там наказаха Ансел… и Рен.
При произнасянето на това име, очите му, пълни с въпроси, потърсиха моите. Кръвта ми закипя, а пулсът ми се ускори от желанието да го открия.
— Трябва да проверим и останалите крила — гласът на Монроу бе пропит със същото чувство за неотложност, което бушуваше и в мен. — Да вървим.
Конър надникна и в последната килия вляво и когато не откри нищо, се зае с вратата в дъното на коридора.
Вълкът до Мейсън, чиято козина бе смесица от цвят на мед и стоманеносиво, заръмжа.
— Какво му става на твоя пес пазач? — попита Итън.
Мейсън го изгледа сурово и той побърза да добави:
— Не исках да те обидя.
— Тази врата води към Залата — обясни Мейсън, чиито ръце бяха започнали да треперят.
— Има ли друг начин да стигнем до останалите крила? — попита Монроу.
Мейсън поклати глава.
— Отвори вратата, Конър — нареди Монроу.
20
В залата нямаше жужащи флуоресцентни панели.
Вместо това, тя бе опасана от обръч газени лампи, които примигваха и се поклащаха напред-назад като в някакво зловещо предупреждение. Окъпано в тази люлееща се, мътножълта светлина, помещението приличаше на хищна паст, зейнала насреща ни. Сърцето ми заблъска като пневматичен чук в гърдите.
— Да не минахме през някакъв портал на времето? — подхвърли Конър.
— Или е това, или тук се провежда най-потискащият ренесансов фестивал — каза Итън и предпазливо пристъпи напред, вдигнал арбалета си.
Огледах се наоколо и стомахът ми подскочи, сякаш се опитваше да излезе през гърлото ми. Прави бяха. За разлика от модерното, почти стерилно затворническо крило, това помещение бе построено от каменни плочи, подредени една върху друга, като купчини голи охлюви — слузести, тъмносиви, пропити с влага. Слабо осветеното пространство бе празно, с изключение на подиума, който стърчеше от едната стена, като някакво зловещо подобие на сцена. Върху камъните над него бяха вдълбани думи:
О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.
Потреперих, припомнила си ужасяващите картини, които висяха в кабинета на Ефрон горе в клуба. Още по-зле ми стана, когато си помислих, че сцените, изобразени на тях, най-вероятно се разиграват на живо тук долу. В стаята миришеше на мухъл, паяжини, урина… и кръв. Толкова много кръв. Олюлях се. Миризмата беше убийствена. Дъх на смърт изпълни дробовете ми, стомахът ми се разбунтува. Мейсън ме улови за ръката и ме задържа.
— Разбирам те — бе единственото, което каза.
Очите ми непрекъснато се връщаха към подиума, колкото и да се мъчех да не гледам натам. Майка ми беше умряла върху него. Убита от Емил Ларош пред погледа на баща ми. Брат ми беше осакатен. И Рен. Какво ли бяха сторили с Рен? Парещи вадички се стичаха по бузите ми, докато Монроу не протегна ръка и не изтри горещите ми сълзи с палец.
— Един ден това място ще бъде сринато камък по камък. Затова воюваме.
Кимнах, неспособна да кажа каквото и да било.
— Затворническите крила тръгват от четирите стени — обясни Мейсън и посочи най-близката врата, която бе огледално копие на онази, през която бяхме минали току-що.
— Това място винаги ли е празно? — гласът на Монроу отекна в просторната зала, подсилвайки въпроса му.
— Не и предишните пъти, когато бях тук — отвърна Мейсън. — Тогава беше претъпкано със Стражи, очакващи заповедите на Пазителите.