— Ефрон бе особено суров с нея — обади се Брин. — Призраците бяха тук всеки ден. И винаги — за нея. Много по-рядко идваха за мен. Четири, може би пет пъти. Леко се отървах.
— Не бих казала — Сабин й се усмихна немощно. — Дори един-единствен път е ужасно.
— Толкова съжалявам за всичко, което сте преживели — казах и коленичих до Брин, която ме прегърна така, че дъхът ми спря.
— Просто се радвам, че си жива.
— Толкова съжалявам — прошепнах отново.
По тялото ми се разля ужас. Може и да ме бяха държали в плен, но все пак с мен се бяха отнасяли добре, бях невредима и недокосната от агонията, на която останалите от глутницата ми бяха подлагани ден след ден, откакто избягах от Вейл.
— Недей — каза Брин. — Не ти го стори. Те бяха.
— Знам, но…
Тя ме прекъсна задавено:
— Кал… не знам какво направиха с Ансел, след като го осакатиха. Боя се, че може да е…
— Не — сграбчих я за раменете и я накарах да ме погледне. — Знам какво са му причинили, Брин. Ужасно е, но той не е мъртъв. Успя да открие мен и Шей и сега е в безопасност.
— Наистина ли? — гласът й трепереше, в широко отворените й очи видях отчаяно желание да ми повярва и едновременно с това — съмнение.
— Кълна ти се, ще го видиш веднага щом се върнем в Денвър.
В този миг Конър нахлу в килията, стиснал мечовете си, от които капеше кръв. Веднага след него се появиха Мейсън и Нев, и двамата — с окървавени муцуни.
— Всичко под контрол ли е тук?
— Аха — отвърна Итън. — Ще се погрижиш ли? — той махна към веригите на Брин, докато сам насочи вниманието си към оковите на Сабин. — Аз ще се заема с тези.
Мейсън отиде до Брин и след като прие човешкия си образ, ухапа китката си и й даде да пие, докато Конър я освобождаваше. Итън пък се дръпна лекичко настрани, за да направи място на Нев, който коленичи до Сабин.
— Държиш ли се? — прошепна той и й протегна ръка.
— Едва-едва — отвърна тя и заби зъби в плътта му.
Итън се въртеше около тях, гледайки как по прежълтялото лице на Сабин постепенно плъзва руменина. Дълга въздишка се откъсна от гърдите му, когато тя най-сетне вдигна глава и му се усмихна.
— Как се чувстваш сега? — промълви той.
— Ще се оправя — в гласа на Сабин имаше срамежливи нотки, каквито не бях чувала досега; тя вдигна очи към неговите. — Ти ми спаси живота.
Ред бе на Итън да извърне поглед.
— Аз… ъъъ… — той се потърка по тила, мъчейки се да намери думи.
Освободена от оковите си, Сабин се приведе към него и обви ръце около врата му.
— Благодаря ти. Толкова ти благодаря.
Итън застина в прегръдката й, ала когато тя не се отдръпна, той най-сетне се отпусна и за миг долепи буза до косата й.
— Жасмин.
— Какво? — погледна го Сабин.
Итън се прокашля.
— Няма защо.
— Дори един Търсач — изкиска се Нев. — Кълна се, Сабин, само ти си способна на това.
— За какво говориш, Нев? — сбърчи вежди тя, но в отговор Нев просто й се ухили.
— Няма значение — побърза да каже Итън и като се прокашля отново, хвърли хладен поглед на Нев.
След това се освободи от ръцете на Сабин и се изправи. Тя го дари с усмивка и лицето му придоби леко замаяно изражение.
Нев се засмя тихичко и поклати глава.
— Какво ти е толкова смешно? — попита Сабин, докато той й помагаше да стане.
Преди Нев да успее да отговори, на прага се появи Монроу.
— Кого намерихме?
— Още двама — отвърнах и махнах с ръка към момичетата. — Брин и Сабин.
Лицето му като че ли посърна едва забележимо.
— Някаква следа от останалите?
Поклатих глава — знаех, че и той е в плен на същото отчаяние, което постепенно завладяваше и мен. Не бяхме открили Рен. Чудех се дали изобщо щяхме да го намерим.
— Ако вече сте се погрижили за тях, да се махаме оттук — каза той. — Трябва да потърсим останалите.
— Ще се справим ли с още една засада? — попита Конър. — Пазителите очевидно ни очакваха — тези тримата могат да се окажат само началото. Възможно е следващото сражение да е много по-тежко.
— Ще довършим онова, което започнахме — заяви Монроу. — А и вече сме двойно повече.
Конър понечи да възрази, но Монроу поклати глава.
— Да довършим започнатото.
И преди Конър да успее да отговори, той се обърна и пое по коридора с твърда стъпка.