21
Брин ме улови за ръка, облягайки се лекичко на мен, докато излизахме от килията.
— Толкова ми липсваше, Кал. Мислех, че никога вече няма да те видя.
— Ти също ми липсваше — отговорих, макар да смятах, че не съм достойна за обичта й. Беше преживяла толкова много в очакване да се върна. Те всички бяха преживели много.
— Ще се чувствам по-добре на четири крака — каза тя и ми се усмихна, преди да се превърне във вълчица с бронзова козина и да се присъедини към останалите вълци, които подтичваха плътно един до друг, побутвайки се с муцуни и махайки с опашки.
Итън и Конър гледаха как младите Стражи възстановяват връзките в глутницата, а по лицата им се четеше объркване. Навярно се мъчеха да проумеят как е възможно заклетите им врагове да са способни на такава привързаност, лоялност и дори игривост — все качества, които те свързваха със себе си, не с нас. Единствено Монроу не изглеждаше изненадан от държанието на вълците. Тласкан от една-едничка цел, той крачеше напред.
Прекосихме Залата и се насочихме към северното крило. Олтарът се изправи пред нас и миризмата на проливана с години кръв се усили. Острият дъх на агония, който тегнеше навсякъде, връхлетя сетивата ми като приливна вълна. Олюлях се, а в гърлото ми се надигна жлъчка, докато се приближавахме до издигнатите камъни. Насилието, на което това място бе ставало свидетел, сякаш се бе просмукало в стените и пода. Наведох глава и ми се прииска да запуша уши. Стори ми се чувам писъците на майка си и Конър трябваше да ме улови за лакътя, за да не падна.
— Дръж се — прошепна той.
Кимнах, мъчейки се да не поглеждам към кървавите петна върху ужасяващия подиум.
Монроу отключи вратата към северното крило. Още не я бе отворил докрай, когато нещо потрепна в периферното ми зрение. Беше точно като преди — мимолетно неопределено движение в сенките.
— Почакай! — възпрях го аз и сграбчих ръката му.
— Какво има, Кала?
Вдигнах очи към мястото, където ми се бе сторило, че долавям движение. И тогава го видях.
Гаргойл.
Сега не помръдваше и изглеждаше досущ като статуя, издялана върху каменния фриз на тавана, ала всеки нерв в тялото ми крещеше, че не е така.
— Итън — прошепнах и му посочих създанието. — Застреляй го. Веднага.
— Но това е само една статуя — намръщи се той. — Страшничка е, но не мога да си хабя стрелите.
— Просто го застреляй!
Той ме изгледа в продължение на един миг и се прицели. Изстрелът му бе точен и Итън не можа да сдържи ругатнята си, когато, вместо да рикошира от издяланото чудовище, стрелата потъна дълбоко в месото му. Каменният гаргойл оживя с писък.
— Какво, по дяволите…! — Конър отскочи назад, когато чудовището се отдели от издатината и литна към нас с пронизителен крясък, от който тъпанчетата ми едва не се пукнаха.
Брин изръмжа и се метна високо, за да го посрещне във въздуха. Изненадан от нейното безстрашие, гаргойлът изпищя сърдито и опита да спре, ала зъбите на Брин откъснаха едно от крилата му. Гнусното създание падна на земята, обляно в гъста, сивкава кръв. Сабин се нахвърли отгоре му и го прикова към олтара. Брин го захапа за гърлото и яростно разтърси глава. Силен пукот огласи стаята, когато вратът на гаргойла се прекърши.
— Наблюдавал ни е през цялото време — прошепнах.
— Има ли още? — попита Конър и рязко се завъртя в кръг, оглеждайки тавана.
— Не, но Кала е права. Несъмнено е следил движенията ни, откакто се появихме. Боя се, че току-що задействахме алармата.
Думите на Монроу ни накараха да замръзнем по местата си. В отговор на нашето мълчание някъде в далечината отекна нисък, настойчив звук, наподобяващ едва доловимо думкане на барабани, последван от дращене на нокти върху ковано желязо и бързи стъпки, слизащи по стълбите. Много скоро думкането на барабаните стана оглушително, докато враговете ни все повече се приближаваха.
— Идват за нас — каза Монроу и хвърли поглед към вратата, която щеше да ни изведе от затвора и обратно при стълбите.
— Знаете ли друг начин да се махнем оттук? — обърна се Конър към вълците.
Те се спогледаха и Сабин изскимтя, преди да приеме човешката си форма.
— Никой от нас не знае друг изход. Именно през тази врата ни доведоха. Съжалявам.
Докато се извиняваше, очите й потърсиха Итън.
— Значи сме хванати в капан — каза той, без да откъсва поглед от нея, сякаш претегляше в ума си как би искал да прекара последните мигове от живота си.