— Колко дълго? — прошепнах.
— Какво? — попита Шей, докато преплиташе пръсти в моите.
— Колко дълго бях в безсъзнание? Колко време мина, откакто напуснахме Вейл?
— Около седмица — отвърна Шей.
Седмица. На пръв поглед не изглеждаше чак толкова много, ала замислех ли се за всичко, което би могло да сполети глутницата ми за една седмица, за няколко часа дори, след като бягството ми беше разкрито, имах чувството, че е минала цяла вечност.
Ами Рен? Какво ли бяха сторили с него? Беше излъгал, за да можем двамата с Шей да се изплъзнем от преследващата ни глутница на Бейн, и изобщо не виждах как би могъл да скрие измяната си от Пазителите.
Усетил, че треперя, Шей ме прегърна още по-здраво, но в мислите си аз бях в обятията на друг.
Съвсем ясно чух гласа на Рен:
— Как да ти повярвам! Как да повярвам на всичко това! Какво друго ни остава? Нали затова сме на този свят.
— Това не означава, че е правилно. Знаеш, че никога не бих изоставила глутницата, ако имах избор — тихо казах аз. — Ала това е единственият начин да им помогна.
Очите му срещнаха моите, напрегнати и пълни с несигурност.
— Нямаме много време — продължих. — Как успя да изпревариш другите?
Той хвърли поглед натам, откъдето беше дошъл.
— Настана голяма бъркотия, когато открихме тялото на Флин, но аз надуших дирята ти и поех по нея. Останалите още се прегрупират. Глутницата на баща ми. Възрастните Бейн.
Рен се напрегна и аз се вледених.
— Ами вълците на Найтшейд?
— Задържани са за разпит.
— Какво стана във Вейл? — попитах и се отдръпнах от Шей, за да се окопитя.
Никой не отговори и по гръбнака ми запъпли вледеняващ мраз, досущ като в нощта на нашето бягство.
Ала точно сега не биваше да се поддавам на страха за онова, което може би бе сполетяло останалите от глутницата ми. Непоколебима смелост и желязна решителност — само така можех да се надявам да им помогна.
— Ами битката? Как ни открихте? Убихте ли Боск Мар?
Конър се изсмя.
— Дали сме убили Боск Мар? Никой не е в състояние да убие това нещо.
— Нещо? — веждите на Шей подскочиха. — Какво искаш да кажеш с това?
— Засега никой не е в състояние да убие Боск Мар — каза Монроу и погледна за миг към Шей, преди отново да се обърне към мен: — Все още се опитваме да разберем какво се случва във Вейл.
— Съвсем нищо ли не знаете?
— Мери си приказките, вълчице! — подхвърли Итън и намести арбалета, преметнат през рамото му. — Ако не бяхме ние, кръвта ти щеше да изтече в онази библиотека.
— Ако не бяхте вие, изобщо нямаше да имам рани, от които да ми изтече кръвта! — при тези думи се хвърлих напред, сграбчих Итън за яката и го тръшнах върху масата, а после се приведох над него, оголила вълчите си зъби насреща му. — И никога вече не ми казвай да си меря приказките. Нямаш никаква представа с кого си имаш работа.
— Кала! — Монроу начаса се озова до нас и ме откопчи от Итън. — Моля те, това не е необходимо.
Итън рязко се изправи.
— Дяволите да го вземат, Монроу, няма да е зле да поозаптиш кучето си.
Подсмихнах се.
— Няма да е зле и да престанеш да ме наричаш куче.
Момичето, което бяхме заварили в стаята с Шей, се разсмя.
— Това си го биваше.
— Върви по дяволите, Ариадна — сряза я Итън, който все още изглеждаше бесен.
— Ама че език! — изцъка с език Ариадна.
— Нуждаем се от Кала — каза Монроу, без дори да трепне под сърдития поглед на Итън. — Това не подлежи на обсъждане.
— Така е — обади се Конър и ме изгледа бдително, ала с усмивка на възхищение. — Пък и тя е права — наистина изпратихме цял рояк стрели по нея.
— Я стига! — каза Итън. — Първо преговаряме с това хлапе, а сега и с една вълчица. Какво падение!
— „Това хлапе“ е Потомъкът — Монроу впи твърд поглед в Итън. — А една алфа може да изиграе ключова роля в спечелването на войната.
Итън изсумтя.
— Потомъкът и пръста си не е помръднал за нас, а колкото до това вълците да спечелят войната — как ли пък не! Това си е нашата битка, а те са на противниковата страна!
— Сигурен съм, че всичко ще се промени сега, когато Кала се присъедини към нас — при тези думи Монроу погледна към Шей и очаквателно повдигна вежди.
Шей пъхна ръце в джобовете си.
— Да, предполагам, че е така.